— Това като обида ли да го приема?
Тя кипна.
— Гари!
— Ларика! — Направих в отговор характерния й жест.
Тя прехапа устни, което беше знак, че е нервирана. После се тросна:
— Понякога се питам защо ли изобщо те повериха в мои ръце? Трябваше да те пратят при Готраг. Той щеше да се отнася не толкова добре към теб и нямаше да търпи чисто земната ти склонност към наглост.
Престорих се на обиден. Реших да си поиграя.
— Добре, щом така искаш. Ще говоря лично с Венджър. Може пък да реши да ме прехвърли в друг отдел.
Обърнах се, като се престорих, че желая да ми осигури пробив. След половин минута дочух дишането й близо до мен. Тя застана до рамото ми.
— Знаеш ли, няма смисъл да бъдеш толкова груб. Не мога да разбера, всички ли земляни сте толкова груби в отношенията си? Или просто ти си по-нагъл от останалите?
О, милата! Само ако знаеше на какво са способни хората! Обърнах се към нея, все още играейки.
— Чакам. — Намеквах за пробива.
Като видя, че с увещания няма да стане, се намръщи.
— Никъде няма да ходиш! Ще стоиш с мен. Не забравяй, че засега нареждането е да ми помагаш в лабораторията.
О, така ли скъпа? Щом искаш кавга, тогава ще ти покажа малко от чисто земните нрави и то от най-умерените.
Свъсих вежди и кипнах:
— Слушай, скъпа моя. Нека да ти обясня няколко аспекта от сътрудничеството ни. Аз си предложих услугите дотолкова, доколкото ми стигат способностите за това. Изчерпах запасите си от информация и ти, като видя, че не мога да ти бъда повече от полза, реши да си покажеш гениалността и стократно по-високия умствен потенциал пред мен.
— Това не е вярно…
— Напротив. Откакто съм тук, се държиш с мен, сякаш съм някакво примитивно малоумно същество, взето от Земята за развлечение.
— Не…
— Да. Скъпа моя Ларика, нима не забелязвам онзи снизходителен и може би еднакво съжалителен тон, който използваш, когато разговаряш с мен? Нима мислиш наистина, че глупавият землянин може да бъде третиран като жалък нещастник?
— Ти… — Очите й заблестяха ярко. Дишаше учестено и ясно разбрах противоречивите чувства, които изпитваше в момента. — Никога не съм смятала, че си същество недостойно за уважение. Просто аз…
— Просто какво? — Опулих се насреща й. — Какво? Ахаа. Виждаш ли?
— Ти… ти си едно… — Тя отвори уста и изстреля нещо толкова силно на родния си език, че за момент се стреснах от гнева, който я бе завладял. Сигурно ме бе наругала с най-пищната ородромска фраза, която можеше да съществува.
После бързо напрежението й намаля и почти с извинителен тон каза:
— Гари? Защо си толкова странен и твърдоглав? Караш ме да се чувствам толкова странно, когато съм с теб. Движенията ти, начинът ти на изразяване, подигравките ти, всичко, което търпя с теб, е толкова различно от нашето собствено амплоа. Защо не бъдеш като нас? Толкова ли е трудно?
— Защото съм човек.
— Ти си ородромец.
— Тялом да, но не и умствено. Мозъкът си е мой. Човешки, земен, обикновен, прост мозък, не можещ да се сравнява с вашите умствени възможности. Ларика, колко пъти трябва да ти повтарям, че каквото и да правите с мен, аз ще си остана човек?
— Тогава поискай да се промениш.
— Ха! Имаш предвид да се подложа на промивка? Никога. Взехте ми тялото, искам да запазя мозъка си. — Вече не се преструвах. — А вие? Какво мислите, че представлявате? Това, че сте овладели Галактиката си не означава, че сте всемогъщи. Виж се, Ларика. Умствено може да си стократно по-надарена от всеки среден землянин, но се държиш като дете. Всичките ти действия, начини на изразяване и мимики са детински.
Тя ме гледаше с познатия празен поглед.
— Когато се разсърдиш — продължих аз, — се цупиш като малко момиченце, а ние на Земята започваме да викаме, да крещим и нерядко да употребяваме насилие един срещу другиго. Изглеждаш толкова невинна, че понякога се питам дали не сте просто едни големи деца, надрастнали застрашително развитието си. Но… — Реших да не продължавам. Нямаше никакъв смисъл в това да я виня за неща, независещи от нея. Издишах уморено. — Няма да се карам повече с теб, Ларика. И без това ти си единствената на борда, която се отнася с мен приятелски или може би ме чувства по-близък от останалите. Дори понякога ми се струва, че… — Не изказах на глас предположението си, но с държанието си досега не проявяваше признаци на определена дистанция.
Ларика гледаше замислено в малкия атол, отстоящ на стотина метра от лагуната, на брега на която разговаряхме. За кратко забравих за разговора ни и огледах пищните тревисти растения и редки екзотични дървета, които ни заобикаляха. Стояхме във висока до коленете трева, докато приливът бавно настъпваше към най-високата част на брега на лагуната. Слънцето бавно поемаше своя път към залез, оцветявайки водата във всички цветове на дъгата.