— Нали виждаш? Защо ми задаваш глупави въпроси?
Той се ухили.
— Навлязохме в системата Канопус! Искаш ли да видиш крайната планета?
Бързо оставих настрана кристала, който държах, и заклатих глава потвърдително.
— Как? Досега не съм имал възможност да наблюдавам открития космос. Нали ми го забраняваха!
— Знам това, но лично Венджър нареди да се запознаеш от близо с характеристиките на планетата ни. Ела с мен.
— Ами Ларика? Каза да стоя тук, докато се върне.
— Излишно е. Вече знае. Хайде.
Застанах до него, изпълнен с любопитство, и изчаках да потънем в пробива. След секунди се озовах в дълго, подобно на коридор място, едната страна, на което бе покрито с малки илюминатори. И други членове на екипажа се намираха тук, затова бяха останали едва три-четири празни места. Раган ме подкани с ръка и аз развълнувано се залепих на един от илюминаторите.
Трудно ми е да опиша чувствата, които ме изпълниха, когато пред погледа ми се ширна необятното космическо пространство.
Раган ми посочи една бавно нарастваща по обем точка вдясно от мен. Условно казано „вдясно“ защото заради кръглата форма на кораба им понятия като „дясно“ и „ляво“ губеха смисъла си.
Постепенно точката се уголеми, нарастна като изгряващо черно слънце пред очите ми и докато успея да премигам няколко пъти, достатъчно за да загубя ориентация за кратко време, пред очите ми се появи огромно жълтеникаво-червено кълбо. Въпреки слабите си познания по астрономия, успях да разбера, че онези странни вихри, които зърнах за малко под екватора на планетата, бяха атмосферни явления. Раган явно бе забелязал какво разглеждам, защото обясни:
— Атмосферни вихри, подобни на тези на вашия Юпитер. За разлика от нейните обаче, тези на нашата Алурия се движат със скорост, надвишаваща еквивалентната на земна 180000-на скорост. Той посочи малко тъмно петънце на двадесетина градуса над екватора. — Виждаш ли това тъмно място? Преди много години, още в зората на овладяването на космоса от нас, на това място имаше огромен град. Населението му наброяваше 27 милиона. Високо развит, впил здраво металните си корени в недрата на планетата, извличащ от нея всякакви минерали, нужни за поддържане на енергогенераторите, които захранваха всяка машина. За съжаление на седем километра дълбочина, шилото на една от пробиващите машини срещна огромен източник на неизвестен дотогава газ. След пробива газът не бе овладян и излезе на повърхността като се свърза по химичен път с атмосферата. Броени часове по-късно атмосферното съдържание на газове рязко се променило, като над основния енергогенератор се зародил вихъра, който виждаш. Преди да успеят да евакуират населението на града, вихърът застигнал корабите и останалото население, скрито под повърхността в специални бункери и отнесло целият град като прашинка. Бункерите буквално били изтръгнати заедно със скалния пласт над тях. — Той ме погледна. — Досещаш се какво е станало по-късно с тях, нали?
Кимнах мълчаливо. Какво можех да кажа? На Земята ураганите и торнадото причиняват истински бедствия, но да загинат 27 милиона души само за броени минути си бе истинска катастрофа.
Запитах колебливо:
— Има ли сега колонисти на нея?
— Не. Вихърът кръстосва планетата из всичките й краища, без да се задържа на определено място. Не можем да създадем толкова здрави съоръжения, които да издържат на мощта му. Ако не беше той, сега на Алурия щеше да живее 50 процента от населението на Ородром. Планетата е богата на минерали, които захранват машините ни. За съжаление сега успяваме да изпращаме долу само роботи, с чиято помощ изпомпваме ресурсите й.
— Предполагам, че не ви е било леко.
— Не е било леко на дядовците ни — поправи ме усмихнато Раган. — Моят бе един от онези, които успяха да се спасят със спасителните капсули. Но малко след това почина, когато разбра, че баба ми не е успяла. Сърцето му не издържа.
Вгледах се продължително в лицето му.
— Странно, а аз ви мислех за много по-усъвършенствани от нас.
Той ме погледна криво.
— Какво имаш предвид?
— Ами вижте се. Та вие сте по-човечни от нас. Не предполагах, че някой от вас може да умре от мъка по някого, нито че високоразвита цивилизация като вашата, успяла да овладее толкова Галактики, не се е справила с един обикновен атмосферен вихър.
— Не си прави шеги с неща, които са сериозни за нас. А и за мен.
— Добре. Може и да си прав.
Трябва да призная, че на определени моменти ми се приискваше да се смея на глас заради определени техни постъпки. Наистина не винаги правех разлика между тях и хората, като в тези случаи карах иноземците около мен да изпадат в доста комични състояния.