Още след отекването на ехото, което разстърси цялата гора около мен, предметите в багажника ми издрънчаха от звуковата вълна. Няма да описвам какви мисли преминаха тогава през главата ми, защото би било излишно. Те се концентрираха в един-единствен порив: да се махам веднага от това място. Независимо в коя посока…
Грохотът, този път още по-тежък и вибриращ, отново проехтя. Сега вече успях да засека откъде идваше той. Някъде от юг. Там ставаше нещо странно.
Хвърлих се обратно в джипа и понечих да го подкарам. Долната ми челюст увисна от озненада. Моторът отказваше да запали! Колкото и да въртях стартера и да натисках газта — нищо! Усетих как пулсът ми се ускорява застрашително. Яростно заблъсках по стартерното табло, но напразно. Двигателят остана ням. Затворих очи и вдишах дълбоко няколко пъти. Очаквах, че ще дочуя отново зловещия тътен, но това не стана. Останах заслушан в тишината десетина минути, които ми се сториха цяла вечност. Събрах смелост, грабнах фенера и слязох. Насочих лъча по посока на вероятното местоположение на източника на странните звуци. Трудно ми бе да определя от какво разстояние идваха.
Никога до този момент не ми се бе налагало да се замисля дали съм страхлив или смел. И сега това, което ме накара да преодолея силния ми порив да зарежа джипа и да хукна с все сили обратно по пътя, бе една смесица от нарастващо любопитство и желание може би да си себедокажа, че съм по-скоро смел, без да подозирам, че това щеше да внесе кардинален поврат в съществуванието ми.
Тъй че стискайки силно фенера в дясната си ръка, затворих вратата и под светлината на фаровете, които нарочно оставих запалени, нагазих в тревата до пътя. От предпазливост намалих силата на лъча до средни стойности, толкова, колкото да се ориентирам в тъмнината. Преди да навляза сред дървесните стволове чух още веднъж познатия съсък. За миг се разколебах. Ами ако беше нещо опасно или военни извършваха тайни опити? Какво ли щяха да ми направят ако ме заловяха? След секунда тръснах глава, отпъждайки тези мисли и навлязох в гората.
Бог ми е свидетел, никога през живота си не бях навлизал в толкова гъста гора. Подобни местности винаги създават нервно напрежение у хора с по-нестабилни нерви, склонни да тълкуват всеки случаен шум като сигнал за опасност.
Имаше нещо злокобно в дърветата, високите клони на които надвисваха над мен като уродливи ръце, протегнали се да ме сграбчат. Знаех, че всичко това бе плод на възбуденото ми въображение и се стараех много да не се поддавам на подобни внушения. Тревата под краката ми образуваше мек килим, по който сякаш потъвах, стъпвайки леко приведен. Може би бях вървял около 15 минути, през което време буботенето се повтаряше през равни интервали, но сега с няколко октави по-високо и по-тежко. А и по-силно. По последното разбрах, че се движа в правилната посока към странния източник на тези още по-странни звуци или поне приблизително към него. След около тридесет минути за първи път се обърнах назад. Мигновенно съжалих за глупавата си постъпка. Навсякъде гората изглеждаше еднаква и съвсем ясно осъзнах, че връщането ми на пътя щеше да бъде невъзможно. Тръпки ме побиха при очертаващата се перспектива да се лутам из гъсталака до сутринта. Бумтенето се повтори още веднъж сякаш за да ми напомни накъде бях тръгнал. Това ме извади от обзелото ме временно вцепенение и ме накара да се запровирам отново между дънерите, изпълнен с още по-голяма решимост да разбера какво дига подобна тупурдия в този пущинак и то през нощта.
Бях забравил да засека времето, така че не знаех точно колко бях вървял, но в никакъв случай не беше по-малко от час и половина. Бумтенето и грохотът се повтаряха през все по-кратки интервали от време и може би в известна степен поради ритмичността им, вече не ме стряскаха както в началото и аз продължавах да напредвам натам, откъдето идваха.
Внезапно релефът стана хълмист и започнах да се изкачвам по стръмен наклон. Спрях, за да си поема въздух и да се огледам. Отслабналата светлина на фенера позволи да разбера само, че стръмнината продължава на неопределена височина. За минута-две изпитах колебание дали да продължа нагоре, но след като за пореден път признах пред себе си, че връщането ми назад е не по-малко драматичен вариант, се оттласнах от дървото о което се бях облегнал и поех към неизвестното, което ме привличаше по такъв хипнотичен начин.
Не бях изминал повече от стотина метра, когато мощен трус разтърси земята под краката ми и от ужас изпуснах фенера. Трусът трая не повече от три-четири секунди, което обаче се оказа достатъчно, за да загубя самообладание, като отгоре на всичко стана нещо, от което се почувствах още по-безпомощен: падайки, фенерът ми се бе счупил о един остър камък. След като го опипах с трепереща ръка, за да се уверя в непоправимото, се огледах отчаяно. Тъмнината ме бе обгърнала отвсякъде. Докато се опитвах да въведа някакъв ред в хаотичните мисли, които се заблъскаха в черепа ми, последва нов трус — този път по-слаб, но по-продължителен.