— Извинявай, че те прекъсвам, но не би ли се спрял върху началната тема? Говорихме за прочитането на миналото ми.
Раган се ухили, а Готраг преглътна тежко.
Застинах. Да не би да го обидих?
Раган се намеси.
— Трябва да те предупредя, че Готраг е един от най-големите интелекти на Ородром. Трябва да свикнеш със сложния му научен стил на изразяване. Това, което искаше да ти каже е, че всяка невронна верига от твоят мозък е записала точно определено време от живота ти.
— Мисля, че започвам да разбирам — кимнах аз. — Значи в зависимост от дължината на веригата е и продължителността на спомена ми?
— Нещо подобно. Достатъчно е да свържем мозъка ти с мозъчния анализатор на кораба и целият ти живот ще мине през екрана. Ако желаеш по-късно можеш да го видиш?
Обърках се. Не ми се струваше нормално да видя като на филм досегашният си живот. Отблъснах поканата учтиво.
— Не, благодаря. Може би някой друг път.
— Сам решаваш. Имаш достатъчно време за всичко.
Обърна се към Готраг и за пръв път размениха няколко думи на техен език. Оказа се благозвучен, но тежък. Дори ми се стори малко страшен с натъртените си гърлени звуци. Готраг кимна в знак на съгласие с онова, което му беше казал Раган и преди да се усетя, се образува пробив под краката му, който го засмука.
Когато останах с Раган, той каза:
— Мисля, че започваш да осмисляш положението, в което се намираш?
Кимнах утвърдително.
— От теб зависи дали ще се приспособиш към нашия начин на живот. Искам да знаеш, че няма да извършим с теб нищо от онова, от което винаги са се страхували хората при евентуална среща с непозната по-развита технически извънземна цивилизация — добави той като че ли с лека ирония.
Кимнах мълчаливо. Ако намекваше за ужасяващи дисекции, изнасилвания и тем подобни, то те бяха нищо в сравнение с онова, което бях вече претърпял.
— Сега ще те оставя сам. Имаш достатъчно време да потънеш в миналото си, настоящето или бъдешето, което ти предстои. — После смени темата. — Гладен ли си?
Чувствах осезателна празнина в стомаха си, така че отговорих утвърдително.
— Много добре — каза той доволно. — Това означава, че стомахът ти функционира според физиологията на новото ти тяло. Скоро ще ти обяснят структурата му и особеностите на метаболизма и органите.
Като каза това, под краката му се отвори дупката и той изчезна в нея. Известно време след това стоях замислен под тежестта на налегналите ме хаотични мисли. После реших да не предизвиквам съдбата /ако има такава/ и се обърнах към пътеката, водеща към малка мансарда на тридесетина метра от мен по дължина на алеята. Тръгнах между редовете подрязани разноцветни цветя и се изкачих в мансардата. Беше бяла, изградена от здраво дърво, инструктирано с множество геометрични фигури /напълно непознати за мен/. По средата имаше малка сива маса, покрита с разнообразни блюда и малко стъклено шише, пълно с прозрачна течност. Стори ми се вода и седнах върху пейката. Както седнах, така и привидно здравата седалката се разтопи като вълни около цопнал във водата камък и седалищната ми част потъна до ханша. Усетих мека и приятна топлина около таза си. Но изненадата отмина и се заех с храната, напълно забравил за необичайността на положението си. Когато се престраших да преглътна първата хапка от блюдото усетих странна и същевременно приятна топлина, която се разля по тялото ми. Въпреки силното ми желание да сравня вкуса й с този на един земен вид храна, не успях. Почти бях привършил с храната, когато пред входа на мансардата изникна фигурата на една от двете иноземки, които бях видял.
Тя застана пред първото стъпало и ме загледа с проницателния си и хипнотичен поглед. Преглътнах набързо последната хапка и се изправих.
— Как се отразява биологичната каша на организма ти? — запита ме тя.
— Ами… ъ.ъ.ъ. добре. Вкусна е. Има леко странен вкус, но е много добра. Почти като земната.
— Радвам се, че привикваш бързо с реалността. На твое място и аз не бих се чувствала по-добре. Психологическата ти адаптация ни радва.
— Така ли? — учудих се аз, леко поласкан, въпреки че не знаех какво точно има предвид с това. — Странно, но аз самият не се чувствам изплашен. Може би изпитвам леко смущение и изненада, но…
— Разбираме много добре същността на психиката ти — прекъсна ме тя бързо. — Въз основа на живота ти досега анализирахме психологическите ти качества. — Тя се усмихна и кимна с глава леко встрани. — Ако желаеш можем да се поразходим из градината.
— Огледах се озадачено наоколо. Какво ли искаше да каже с това? Почувствах се неловко и смотолевих:
— Разбира се. Щом желаете…