След като напуснах колежа, все се хващах на работа на половин ден — като барманка, сервитьорка. За това не се изискваха кой знае какви качества. Харесваше ми да си прекарвам времето в мечти: наливането на бира, миенето на чаши, грубите ръце в сапунена вода, приемането на поръчки със залепена на лицето усмивка ми позволяваха това.
Бях и модел на начинаещи художници. В студените студиа студентите ме гледаха, наклонили глави на една страна; по хартията драскаха въглен и олово, а студентите се покашляха, отстъпваха назад от скиците си, затваряха по едно око, за да ме огледат отново.
Понякога минаваха часове, без някой да каже нещо на модела. Никой не очакваше нищо от теб, освен гола кожа и способността да останеш в една поза. Бях се обърнала навътре. Бях усвоила изкуството на неподвижността, на несъществуването.
Прекарвах часовете, подбирайки осемгодишни спомени. Оглеждах ги от всички страни, превъртах ги в съзнанието си. Имах си любими: денят, в който лежах на плажа, а Джон нареждаше камъчета отгоре ми; Джон до колибката на поровете; допирът на ръкава му до голата ми ръка; вонята на козина и мръсна слама. Разтягах времето като ластик, очакването никога не ме подвеждаше.
След момент ме покани да вляза. Обърнах се към него с уста, пълна с въздух, припомних си как слънцето над бараката попада в окото ми и ме заслепява.
— Виола. — Гласът на преподавателя преряза мъглата. Джон се откъсна от мен, произнасяйки беззвучно някакви думи. — Сега може ли да застанеш права за пет минути?
Забих поглед в редицата от лица: смесица от очи, носове и усти. Бях заобиколена от стативи, миризмата на тебешир и прах ме задушаваше. Студентите се бяха фокусирали върху мен, стиснали моливите в готовност, смръщили чела. Една малка електрическа печка бръмчеше край краката ми, изпичаше глезените ми, докато останалата част от тялото ми трепереше.
Свих се и прикрих гърдите си с длани. Всички ме гледаха, изпълнени с очакване и същевременно — празни. Със страх, който ме караше да настръхна, осъзнах, че знаят коя съм; сърцевината ми беше извадена наяве. Покрай мен се разнасяше неуморен шум от стъпки, тихо мърморене. Притиснах чаршафа към себе си. Не можех да продължавам с това. Имах нужда да съм невидима.
Докато вратата се затваряше зад гърба ми, избухнаха гласове, последва объркване, чух преподавателят да ме вика обратно. Повдигаше ми се. Загърната в палтото си, забързах надолу по коридора на път за улицата, пръстите ми докосваха белега, който се спускаше по дължината на носа ми и спираше в устната ми.
35.
Изолта седи на ръба на стола до леглото на Виола. Стиска ръце в скута си, за да престане да ръкомаха. Но номерът не е минал; Виола я гледа подозрително, наклонила глава на една страна.
— Виола. — Тя прочиства гърло, навежда се по-близко към сестра си. — Трябва да ти кажа нещо… Не исках да ти го съобщавам по телефона.
Отделението шуми и бръмчи около тях. Виола я поглежда остро и се мръщи.
— Бях сигурна, че криеш нещо от мен.
— Когато бях в Съфолк, срещнах Джуди — бързо изрича Изолта.
— Джуди? — Виола се надига още малко в леглото си. — Как е тя?
— Добре е. Омъжена е и има син. Открих я в старата къща на семейство Кечпол. Ужасният баща е мъртъв. Линда е в приют за бедни, както изглежда. Странно ми беше да съм отново там.
Изолта отново кашля. Трябва да престане да заобикаля същественото. Няма лесен начин да съобщи на Виола за момчетата.
— Срещнах се и с Джон.
— Джон? — Виола разтваря широко очи.
Изолта поема дълбоко дъх.
— В известен смисъл попаднах на него случайно, докато ме развеждаха из конюшните.
— Какво е правел там? — Виола нетърпеливо се навежда напред. — С конете ли работи?
— Да. Но не така, както си мислиш… — Изолта преглъща. — Там е, докато излежава затворническа присъда.
— Затворник? — Кръвта се отдръпва от лицето на Виола. — Какво се е случило? — Тя се вкопчва в чаршафа. — Разкажи ми. — Гласът й е остър шепот.
— Съжалявам. Няма как да ти го кажа безболезнено — бавно произнася Изолта и посяга да хване ръката на сестра си. — Майкъл е мъртъв.
Изолта вижда как шокът разцъфва върху лицето на Виола. Бързо добавя: