— Сбили са се. Този път Джон е бил този, който е докопал нож. Било е грешка. Джон е бил пиян. И двамата са били.
— Не. — Виола издърпва ръка, запушва ушите си с длани. — Не. Не ти вярвам. — Започва да клати глава наляво-надясно, от устните й се изтръгва ниско стенание. Изолта хвърля бърз поглед из отделението. Изглежда, никой не е забелязал. Тя взема безкръвните пръсти на сестра си в своите, нежно ги разтваря.
— Чуй ме — казва забързано. — Чуй ме. — Ръцете на Виола са като парчета безжизнена плът. — Видях го; той е добре. Почти е излежал присъдата си.
В началото й се струва, че Виола не я е чула или не я е разбрала. Изглежда разфокусирана, погледът й е забит невиждащо в далечината.
После Виола с мъка се изправя, косата й е разбъркана около лицето с обвинително изражение.
— Трябваше да ми кажеш по-рано. — В ъгълчетата на устните й се събира слюнка. — Трябваше да ми кажеш.
— Не ми се струваше редно — отвръща Изолта високо, придържайки се към убедителността на истината, — не и по телефона. Не и когато бях далеч от теб.
Изолта ми разказва нещо за Джуди и някакво дете. Имам чувството, че се нося в пространството. Чувам тънкия й глас, който ме докосва; отделни думи от казаното се закачат за мислите ми.
— Беше толкова странно, че го открих там — казва сестра ми. — Като намеса на Провидението.
Продължава. Успявам да задържа някои думи. Присъда. В затвора Джон рисувал. Някаква жена отишла да го види и казала, че имал талант. Дот. Когато излезе, Джон може да постъпи в училище по изкуствата. Опитвам се да се съсредоточа. Рисуваните пирати, корабите и китовете на Джон преминават бързо пред очите ми; и онзи следобед в жегата, на поляната, неподвижността на заобикалящите ни дървета. Свитите му засрамено рамене. Какво беше казал? Че Майкъл е по-добър художник от него.
Дланта му се отпуска върху ръката ми; усещам допира му с кожата си.
В гърлото ми се надига жлъч. Горчи. Не спирам да го виждам как се отдалечава с клатушкане от тялото на Майкъл, с кръв по ръцете и дрехите. Усещам, че знае, макар и насред алкохолната мъгла, че този акт на жестокост е непоправим, безкраен. Гледа втренчено надолу — виждал е животни да умират, разбира как се случва. Същото става в момента пред очите му. И животното е Майкъл. Пробол е брат си, забил е студената стомана в белия или черния му дроб. Кръвоизлив, черно-червена локва.
Не разбирам как случката не е предизвикала шокова вълна в собственото ми тяло, как не бях чула, как не бях доловила дори само ехо от нея. През цялото време бях мислила единствено за себе си, виждах нарастването на своите нужди, кости, болка.
Джон.
Невъзможно е да съществува без Майкъл. Уплашена съм за него; не виждам как ще оцелее, как ще продължи без брат си.
И разбирам, че трябва да отида при него. Той има нужда от мен.
36.
Столът е празен. Изолта сигурно си е отишла у дома. Не си спомням кога си е тръгнала. Оглеждам се наоколо, изпълнена с усещането за безполезност. Това трябва да престане. Трябва да се оправя.
За пръв път усещам, че имам някаква цел. Имам и друго чувство — за нещо още по-важно, по-голямо от моята болка и моите проблеми. Вкопчвам се в него: ще го използвам, за да се оправя, да ям, да изляза оттук.
Леглото на Джъстин е празно. Гледам как един санитар пристига с чисти чаршафи и започва да го оправя; разгъва чаршафите, заглажда ръбовете.
Покрай леглото ми минава сестра.
— Къде е Джъстин? — спирам я, гласът ми е неестествено висок и рязък.
— Джъстин? Имаш предвид госпожа Мортимър? — Сестрата се мръщи. — Мислех, че знаеш, скъпа. — Тя замълчава, снижава глас. — Почина. Умря. Вчера.
— О — отвърнах. — Не знаех…
— Случило се е през нощта. — Сестрата ме гледа мило. — Не бях на смяна.
Припомням си беззъбата усмивка на Джъстин.
— Синът й знае ли? — Поглеждам към празното легло, към опънатите чисти чаршафи.
Сестрата изглежда объркана, поклаща отрицателно глава.
— Не знам за какво говориш.
— Но всичките й внуци…
Сестрата ме гледа странно; отново леко поклаща глава.
— Никога не е имала посетители, бедната душа.
Зад сестрата долавям някакво бързо движение. Малкото момиченце. Навеждам се напред. То лети през отделението, минава покрай леглата, без да обръща глава, тича прекалено бързо както винаги; днес косата му е сплетена на плитки. Те се развяват зад гърба му. Ако не е внучка на Джъстин, тогава коя е? Отварям уста да попитам сестрата, но тя вече се е отдалечила към другия край на стаята и разговаря с един лекар.
Малкото момиченце подскача на пръсти, както правят всички деца, крайниците му са отпуснати; преодолява законите на гравитацията. Спира, сякаш знае, че си мисля за него. Обръща се и тръгва към мен. Гледа ме с маслинените си очи — спокойни, нетрепващи, тъмни сред бледото луничаво лице.