— Намерих камъчето. Вземи го.
Той затърси опипом пръстите ми, опита се да притисне камъчето в дланта ми. И аз му отказах, хвърлих го. Стори ми се, че го чух да пада на земята, приглушеното му тупване в мъха. Загубено завинаги в онова място. Името ми, гравирано в гората, в магията и злото.
Мисълта за този момент ме пришпорва. Трябва да се оправя, за да му кажа, че съжалявам, задето го отблъснах. Иска ми се да бях взела камъчето. Ще ми се сега да беше у мен. Отдавна съм му простила, задето бе целунал Изолта. Знам, че казваше истината — беше я целунал по погрешка. Отчаяно си мисля за писмата, които му бях писала от дома на Хети и от приюта — всичките онези тийнейджърски изблици. Защо не бях имала куража да му ги пратя! Боли ме, като си помисля, че е прекарал всичките тези години, без да знае какво изпитвам към него, без да знае дали мисля за него всеки ден — дали се чудя, дали се притеснявам, дали копнея за него.
Откакто започнах да се храня, събрах сили да се разхождам из отделението. Вече ми е по-лесно да спускам крака от леглото. Забравените ми стомашни мускули потрепват, ръцете ми стискат ръбовете на леглото и аз откривам, че мога сама да се изправям до седнало положение. Отмятам чаршафите, които ме стягат като бинтове, плъзвам кльощавите си крака навън и един по един ги свалям на пода.
Сега е време да се поразходя между леглата. Подът е хладен под стъпалата ми, гладък, леко грапав. Тежестта ми пада, изненадва ме, шокира коленете, глезените и пръстите на краката ми. Все още ми е твърде трудно — костите и сухожилията ми болезнено пулсират, фибрите на мускулите ми поддават. Но важното е, че съм права, запазвам баланс и правя стъпка след стъпка. Пресмятам колко стъпки ще ми трябват да стигна до входа на отделението — може би двайсет? После ще дойдат коридорите, асансьорите и шосетата, по които ще трябва да навигирам. Стъпка по стъпка, напомням си.
Тътрейки се предпазливо от легло към легло, разперила ръце, за да ми е по-лесно да пазя равновесие, си спомням, че в тъмнината на онази нощ, въпреки паниката и страха ми, онова, което наистина исках, бе да забравя за мама и Франк и за глупавата им женитба, да забравя за Изи и Майкъл и тъпите им караници, да забравя за вещиците. Исках да взема ръката на Джон в своята и да тръгна с него сред храсталаците към някое безопасно и тихо място, където той да ме прегърне така, както беше прегърнал Изи, и двамата да слеем устни като влюбените във филмите, в полумесец от две притиснати едно в друго тела, докосващи се по цялата си дължина, прогонвайки въздуха помежду си.
Бях забравила за чакащата в кулата Поли. Мисля, че всички я бяхме забравили. Бях завладяна от близостта на Джон, прясната рана в сърцето ми още кървеше, а наоколо ни дебнеше тъмнина и всеки звук избухваше в съзнанието ми подобно на бомба.
— Виола! — Една сестра ме подхваща под лакътя. — Пак си станала! И си без чехли… непослушно момиче. Дай да ти помогна.
Пъхнала е голямата си тренирана ръка под лакътя ми и двете се потътряме заедно, пръстите й силно ме стискат. Облягам се на нея, почивам си върху тялото й, усещам твърдата издутина на корема й, която се притиска към бедрото ми. Сестрата ме отвежда далеч от вратата, далеч от остатъка от моите двайсет стъпки.
— Когато пак решиш да ставаш, обади ни се — заръчва тя.
— Не — протестирам. — Трябва да отида…
Сестрата ме насочва обратно към леглото; и спира объркана.
— До тоалетната ли искаше да отидеш, скъпа?
Поклащам глава.
— Трябва да си отида у дома.
— На това му викам силен дух. — Тя ми се усмихва. — Справяш се толкова добре. Теглото ти се е покачило. Само ти трябва малко повече време.
— Сега.
Но ми се струва, че го прошепвам, защото тя не ме чува. Слага ме да седна на леглото, сякаш съм някаква кукла, завива ме, оправя чаршафа, като не спира да говори.
Защо би поискал Джон да ме целува? Бях грозна. Лицето ми представляваше затворена рана. Приличах на чудовището на Франкенщайн. Съшита от парчета. Помислих си, че в гласа му долавям съжаление. Не го исках. Не ми трябваше съжалението му. Исках да ме обича.
Започнала съм да си водя дневник на храненията. Записвам всичко, което съм яла, както и калориите: малки цифрички, които се събират всеки ден. Стигнала съм до извода, че след около три седмици ще съм доближила теглото, към което се стремя. Имам нужда от всичката сила, която храната може да ми даде, щом ще ставам отново силна заради Джон. Няма значение как изглеждам, нито как се чувствам. Единственото, което има значение, е, че мога да направя нещо добро и полезно, че мога отново да го видя.
Доктор Фийвър също е доволна от мен. Казала съм й, че вече не възприемам храната като враг, а като средство, с помощта, на което мога да стана по-добър човек, да се върна обратно в нормалния свят; инстинктивно използвам думи, които ще я убедят. Хитростта, която бях използвала в продължение на години, за да крия истината и да се самоунищожавам с глад, се оказва полезна по различни причини; убеждавам психоложката да пише положителни неща в бележника си, така че когато лекарите се съберат да обсъждат случая ми, да се съгласят, че е време да ме изпишат.