Мама отново плаче. В кухнята се чува дрънченето на стъкло и задавените й ридания. Двете не помръдват от мястото си на най-долното стъпало на стълбището. Навън слънцето се плъзга зад дърветата, небето се простира подобно на посребрени люспи на риба. Над градината падат дълги черни сенки.
Изолта си спомня как Поли прегръщаше мама в болницата, начина, по който беше обвила ръце около шията й, светналото й личице.
Виола прави челна стойка. Балансира по средата на стаята, подпряна на сплетените си пръсти и забитите си в пода лакти. Всичката й кръв се е спуснала надолу и лицето й е доматено червено, а протегнатите й във въздуха стъпала изглеждат безкръвни.
Изолта не й обръща внимание, подминава я на път за кухнята и стоварва торбите върху плота. Знае, че не бива да говори на човек, който е застанал на главата си. Тя изважда продуктите за вечерята, навежда се да извади тиган.
Виола се появява на прага, зачервена и задъхана. Изолта забелязва стърчащите й ключици, прозиращите под тънката тениска ребра. Ще мине доста време, докато наддаде достатъчно, за да не изглежда болезнено кльощава.
— Пак ли си се захванала с йога?
Ще й се да сграбчи сестра си през кръста и да я прегърне. Изглежда, състоянието й се подобрява с всеки изминал ден. Напоследък тенът й се е избистрил и очите й блестят по-ярко.
Докато вади покупките, Изолта вдъхва дълбоко лимоновия аромат на тарагона, пиперливия мирис на магданоза.
— Ммм, помириши само.
Виола заравя нос в зелената китка и послушно вдишва, хванала подправките като булчински букет.
— Прелест — отвръща тя.
— Е, какво е усещането отново да стоиш на главата си?
— Огромно облекчение е, че мога да използвам тялото си отново. Истинско чудо.
Изолта е започнала да реже лук и моркови. Пъхва парченце суров морков в устата си и го схрусква.
— Като говорим за чудеса — казва Виола бавно, — докато бях в болницата, се случи нещо странно. — Тя се изправя и поглежда сестра си в очите. — Видях духа на Поли.
Изолта замръзва на място, отваря уста. Наполовина сдъвканият морков засяда в гърлото й и тя силно започва да закашля.
— Какво? — Ножът трепери в ръката й.
— Знам, че звучи налудничаво, но наистина се случи. Видях я много ясно, точно както я помня…
Изолта поклаща глава.
— Сигурно си сънувала.
— Не. — Виола е бледа, упорита. — Наистина я видях.
Изолта потръпва. Стомахът й се свива. Сестра й винаги е била твърде чувствителна, с прекалено силно развито въображение.
— Дори да е била Поли — с мъка произнася тя, тъй като гърлото й е пресъхнало и гласът й дере, сякаш не е говорила в продължение на седмици, — защо ще идва при теб?
— Не знам. Нищо не каза. — Виола смръщва вежди. — Но не разбираш ли какво означава това? — Навежда се напред и Изолта забелязва изпъкналата под кожата на шията й вена. — Ако е дух, значи е мъртва. Сигурно е умряла още когато изчезна. Детето, което видях, беше на същата възраст като детето, което познавахме.
— Разбира се, че ще я видиш такава — възразява Изолта. — Именно така си я спомняш. Сигурно сама си я измислила… като някой сън или нещо от този род.
— Да не мислиш, че те лъжа? Хайде… — Виола въздъхва, потърква челото си с длан. — Изи, някога вярваше в такива неща.
— Какви, като вещиците и Черния демон ли! — Изолта прочиства гърло. Оставя ножа и се обръща с лице към сестра си. Не бива да се карат. Трябва да си спомни колко болна беше Виола. И все още е.
— Виж, това е твърде много, за да го осъзная. Дай ми малко време да помисля върху него. — Замълчава, после заговорва откровено, свила ръце в юмруци. — Така и не откриха тялото й. Има деца, които се появяват много години след като са изчезнали. Виж майката на Сузи Ламплу, продължава да я издирва, отказва да загуби надежда. Поли може да е жива.
Виола поклаща глава.
— Сузи Ламплу я няма от колко — от една година? А Поли изчезна преди петнайсет. И беше малко момиченце. Мъртва е. Затова я видях — за да спрем да се надяваме, че един ден ще се появи; да спрем да се измъчваме.
Изолта поема дълбоко дъх, игнорира пулсирането в главата си. Овладява гласа си.
— Не мога да мисля за това сега. Ще поговорим по-късно. Бен ще се появи всеки момент.
Виола се обръща с увиснали рамене.
— Той не знае, нали? За Поли?