Изолта продължава да реже зеленчуците. По дъската се търкулват малки оранжеви кръгчета.
— Няма нужда да научава.
С цялото си съзнание разбира, че не бяха направили нещо чак толкова лошо като за дванайсет-тринайсетгодишни деца — може би неразумно, глупаво, но не и лошо. Изчезването на Поли беше нечие чуждо дело, дело на човек, който никога не бе заловен. Навремето сънуваше Поли. Измъчваха я кошмари, в които някакъв човек без лице клечи в сенките на кулата с вонящ на риба дъх, а пожълтелите му от никотин пръсти пълзят през прахта. И въпреки това беше осъзнала, че няма доказателство за съществуването на подобен човек, нито че е бил там през злополучната нощ. Все още изтръпва, когато види новина за изчезнало момиченце, или по-лошо — за намирането на останките на някоя жертва. Но щом тялото й не беше открито, значи Поли можеше още да е жива. Навикът да се оглежда за нея се е превърнал в нейна втора природа. Вижда порасналата Поли в младите жени с кестеняви коси, които се смеят или седят върху картонен кашон сред останалите бездомници с белези по ръцете. Никога не подминава бездомно момиче, без да го погледне в лицето и да притисне пари в мръсната му длан. Възможно е дори Поли да е добре и да е щастлива, да е отгледана от някое друго семейство, което по някаква причина е искало да си има своя дъщеря.
Изолта знае как да се огъва, как да размазва очертанията на нещата, как да прави компромиси. Познава тази своя черта, знае, че именно тя й помага да оцелее. Виола не разполага със същите способности. В сестра й има нещо сковано, неподдаващо се на промяна. По ирония на съдбата крехкостта на Виола идва от нейния непоклатим характер, от нереалистичния й код на честта.
В кухнята влиза Бен, вдигнал яка. Внася студен въздух и миризма на изгорели газове отвън. Лицето му изглежда угрижено, устата му е провиснала сякаш под собствената си тежест. Когато лицето му не е оживено, става плоско под собствените му едри черти, лесно приема израза на нацупено отчаяние.
— Навън е студено. Времето се е променило — отбелязва той и изважда бутилка бира от джоба си. — Есента е дошла, макар че не виждам никаква сладка плодовитост, само гниещи листа.
— Лондон си е такъв. — Изолта се навежда над кухненския плот, за да получи целувка. Бен кимва към Виола, която се е отпуснала на дивана и гледа телевизия, и повдига въпросително вежди.
— Ще ти кажа по-късно — тихо отвръща Изолта, като поклаща глава. — Как е Стиви? — пита и му подава чаша.
— Не спря да разказва ужасни вицове. Изглежда зле. Както всички в онова отделение. Толкова е депресиращо. — Той налива бирата в чашата прекалено бързо и тя се разпенва и излиза отвън. — По дяволите!
— Дай, аз ще го направя. — Изолта взема чашата, избърсва плота и се обръща да нагласи температурата на котлона под тенджерата с пилешка яхния.
По време на вечерята Виола е мълчалива. Не хапва от пилето. Яде картофи и моркови, старателно отделени от месото в чинията й, дъвче всяка хапка цяла вечност. Изолта се опитва да не поглежда към нея. Бен говори за празната къща, която е намерил в Излингтън. Опитва се да поддържа разговор, да заглади нещата.
— Идеалното място. Всички оригинални елементи са запазени — камини, вградена в плота правоъгълна мивка, капаци на прозорците… всичко. — Има идея да проведе следващата си фотосесия там. Тъмнокафявите му очи блестят с дребни златисти искрици. Чертите на лицето му се повдигат изразително. — Може би ще се съгласиш да станеш стилистка на сесията? Трябва да ангажираме мястото бързо, преди някой друг да си го набележи.
Изолта сбръчква лице, преструва се, че обмисля предложението му.
— Можеш ли да си позволиш да ме наемеш? — шегува се тя.
— Много смешно. Започни да обмисляш идеи — трябва ми драматизъм, може би ще се наложи да използваш висша мода или нещо ексцентрично — обяснява той, говорейки, докато дъвче.
Тя сипва допълнително храна в чинията му. Трудно е да се държи ведро и весело, да поддържа впечатлението, че всичко е нормално. Виола с нищо не допринася за това. Едва хапва от храната си, забила мълчаливо поглед в чинията. Има обидения вид на човек, когото са подвели. Изолта вижда как Бен надскача собственото си нещастие, как се навежда през масата, за да говори мило на сестра й, как се опитва да й достави удоволствие. Как може да очаква от него да поеме повече от това?
Изолта наблюдава как Виола побутва храната си. След излизането си от болницата сестра й е прекалено оживена, прекалено радостна. Твърде рязка промяна в поведението й. И не е спряла да говори за Джон, за връщане обратно в Съфолк. Това се е превърнало в нещо като идея-фикс. Изолта не иска Виола да се връща в онзи свят — да се изправя лице в лице с всичките онези спомени, да види отново Джон, след като знае, че Майкъл е мъртъв заради него. Докато гледа нещастното лице на Виола и си спомня приказките й за духове, й става ясно, че състоянието на сестра й все още не се е подобрило.