Отварям гардероба на Изи. Дългото парче огледало леко ме отразява, предлага ме обратно на мен самата. Пускам хавлията като хипнотизирана. Ето ме. Аз ли съм това? Гледам към нещо, което се преструва на Истината. Примигвам. Не може да бъде. Отражението ми ме е лъгало в продължение на години. Предлагало ми е измамни ъгли. Изкривявало е и е оформяло бедрата ми в мазни издутини, напомпвало е гърдите ми и е обезобразявало глезените ми. Трябва да се извърна настрана. Но съм принудена да гледам втренчено към онова, което мозъкът ми иска да видя. Една малка отделна частица от съзнанието ми любопитства да узнае коя е онази част от мен, която ме определя.
Отсреща ме гледа уморено момиче с изпъкнали ребра и остри хълбоци. Мокро е, кожата му блести от влага. Преглъщам и се вглеждам още по-напрегнато, осъзнавайки, че вратата е отворена под лек ъгъл, така че отражението не е съвсем точно. Посягам да я изправя, но голото момиче е изчезнало и на неговото място стои дете, силно и здраво, с лунички и сиви очи. По носа му се спуска ярък белег, прорязва устната, лицето му е съшито с черен конец.
Стискам очи срещу този образ, пъхвам ръка в гардероба, опипвам отделните материи; различните тъкани докосват пръстите ми: възлести, гладки, груби, вълнисти. Без да гледам, прехвърлям дървените ръбове на закачалките и сграбчвам нещо хлъзгаво: тясна рокля от бежова коприна. Навличам я през главата си и роклята на сестра ми се плъзва около мен, оформя меки, интимни гънки между краката ми. Помирисвам парфюма й. В стаята нахлуват звуците на улицата: затръшването на врата на кола, ревът на двигател, гласът на жена. Отгоре с оглушителен вой прелита самолет. Копринената рокля лежи върху кожата ми като отпуснато добродушно животинче. Чудя се какво ли ще си помисли Джон за мен сега. Спомням си дискотеката, на която ни заведе Джуди — как ни беше облякла в нейните дрехи. Тогава исках Джон да ме види красива и пораснала.
С годините Изолта се е разхубавила, а аз съм се стопила. След изчезването на Поли бях престанала да искам да съм красива. Струваше ми се справедливо да съм грозна. Но сега се чудя дали е възможно някога отново да заприличам на сестра си. Представям си я в същата тази рокля. Поглеждам се с надежда в огледалото; но, разбира се, аз изглеждам нелепо сред гънките плат. Гърдите ми са се смалили и роклята зее покрай ключиците, виси свободно около ръцете ми. Потръпвайки, чувам гласа на Джон. Усещам топлината на тялото му, допира на меките му износени джинси и изтъркан на лактите пуловер. Толкова често съм си представяла да ме целува, че тази представа е придобила качеството на спомен. Влязла съм в тялото на сестра си, излетяла съм от кожата си, за да се напъхам в нейната, за да бъда аз онази, която Джон е прегръщал и целувал в тъмната кула. Представям си, че си спомням усещането на устните му, допира на езика му, плъзгането на зъбите му под слюнката. Струва ми се толкова реално.
Никога не ме е целувал. Целуна сестра ми.
— Джон — произнасям името му на глас.
Главата ми се замайва при мисълта за него. Години наред съм си представяла как лови риба в реката, присвил очи срещу слънцето, как размахва пръчки сред папратта, как се смее с брат си, докато поправят някоя стара кола с омазани с машинно масло ръце. Но той е наръгал брат си; гледал го е как умира. Прекарал е години в затвора. А аз не знаех.
Когато хората умират, загубваш начина, по който са те обичали. Начинът, по който са те виждали. Никой не може да замени това. Никой няма да ме обича така, както ме обичаше мама. Не мога да бъда дъщеря на никой друг. Никой няма да ме вижда такава, каквато ме виждаше Джон. Благодарение на обичта си той беше разбрал истината за мен: че съществувам на слоеве, подобно на картина. Можеше да види отделната Виола, ясно и деликатно сама, прозрачна като акварелна скица. Но също така знаеше, че онова момиче се зарежда от магнитното поле на картината отдолу, от смелите и ярки щрихи на четката, изобразяващи "Виола-и-Изи". Той разбираше, защото, подобно на мен, беше неизбежно привързан към неизменното уравнение на еднаквостта.
Обвивам ръце около тялото си, хлъзгавата коприна опира в твърдите извивки на ребрата ми, свличам се на пода и придърпвам колене към гърдите си; позволявам си да изпитам болката, която ме изпълва: ужасната болка за него.
41.
— Добро утро. — Бен заравя нос в тила й и Изолта долавя мириса на китайската храна, която си бяха поделили предната вечер, слаба нотка от лосиона му за след бръснене и киселия му сутрешен дъх. Вдишва дълбоко, иска да усети другия аромат, който се крие отдолу, аромата, който обича. Неговият аромат.