— Кога ще се състои? — Чувства се виновна. Бен отново ще трябва да се промъква през същото задръстване при обратния път към дома.
— На петнайсети октомври — отвръща той, завива в нейната улица и намалява скоростта. Когато спира пред апартамента на Изолта, добавя: — Няма да останем там за през нощта — знам, че ще искаш да се прибереш. Няма да пия като наказателна глоба заради факта, че имам такива отвратителни родители.
42.
Изолта изпитва колебания, докато влиза в апартамента си. Въпросът с духа на Поли виси във въздуха — подобно на осезаемо присъствие, очаква вниманието й. Не иска да говори за това. Но трябва. Изпълва се с неохота, усеща леко раздразнение. Защо сестра й преживява толкова драматично всичко? Защо има толкова труден характер?
Апартаментът е тъмен, щорите са спуснати срещу яркото утро. В началото си мисли, че Виола сигурно още спи. Но диванът не е разтегнат и тя зърва тила й. Сестра й седи неподвижно в дневната. Изолта тихо извиква името й. Виола се надига от мястото си, тръгва спънато по посока на звука, като сляпа.
— Защо седиш в тъмното? Навън е прекрасно. — Изолта приближава до прозореца и вдига щората. Обръща се назад, но двете не се докосват. Стоят на разстояние една от друга.
Виола изглежда уморена и трепери. Примигва срещу внезапния прилив на дневна светлина. Около очите й личи размазан сив грим. По някаква причина е облякла вечерната рокля на Изолта — право парче коприна, която зее и виси върху дребното й тяло и й придава вид на дете, облякло дрехите на майка си. Платът е намачкан, сякаш е спала в него.
— Какво има? — Изолта прехапва устни, усещайки как изпълнилото я задоволство напуска тялото й.
— Нищо. — Виола леко се олюлява. — Снощи не спах много.
— Изобщо ли не си лягала? — Изолта приближава към нея. — Сигурно си изтощена. Ела и полегни. — Прави жест към стаята си. — Използвай моята стая.
Виола се подчинява. Свива се като ембрион, притиска лице към възглавницата.
— Нещо боли ли те? — Изолта сяда на леглото и гали студената кожа на рамото й между копринените презрамки.
Виола поклаща глава.
— Просто не мога да престана да мисля за разни неща. Знаеш — за Джон и Майкъл. За онова, което се е случило с тях.
Изолта долавя внезапен полъх от аромата на Бен върху собствената си неизмита кожа. Ароматът на живота. Иска Виола да изпита тази топлина, тази радост.
— Погледни ме — прошепва тя.
Виола се обръща върху възглавницата и поглежда втренчено нагоре. Изолта различава умората, предпазливата пасивност върху лицето й. Изпълнена с обич и раздразнение, тя взема лицето й в шепите си, навежда се да притисне набързо устни към тези на сестра си. Усеща поддаването на напуканата кожа под натиска й, мекотата на плътта й. Долната устна е по-пълна, по-дълбока. Вкусва дъха й.
— Трябва да се оправиш, Виола. — Гледа към нея и настойчивата необходимост в думите й извиква сълзи в очите й. — Трябва.
Виола се отпуска върху възглавницата за момент, докосва устните си. Изглежда замаяна. После леко се усмихва.
— Помниш ли как мама ни целуваше за „лека нощ“? — пита тя.
— Да. — Изолта изправя гръб, отваря уста да се засмее. — Преструвахме се, че сме участници в някой филм. Любовници. Косата й падаше върху лицето ми.
— Миришеше на череши.
— Мама би искала да оздравееш, Виола — казва Изолта. — Би искала да си щастлива.
— Тя беше щастлива с Франк, нали? — Виола разтърква очи. — Той се държеше добре с нея. Не знам защо трябваше да разваляме това. Съсипахме всичко. Заради нас започна отново да пие. Ние сме причината да се самоубие…
— Престани. — Изолта сграбчва ръката й, стиска я здраво. — Не знаехме. Бяхме само деца. Не можем да я върнем. Единственото, което можем да направим сега, е да живеем такъв живот, който тя би искала за нас.
— Да сграбчим живота с две ръце — веднага отвръща Виола. Усмихва се. — Да се радваме. Да сме любопитни.
— Да. Нямаш ли усещането, че сякаш я чуваш? Невинаги беше права. Но ни обичаше.
Виола кима в знак на съгласие.
Изолта казва сериозно:
— Знаеш, че мама не би искала да си в такова състояние.
Виола отново кимва, накланя лице встрани, за да погледне към сестра си.
— Освен това мислеше, че аз си имам теб и ти — мен, нали? Когато умря. Не е знаела, че ще се отдалечим една от друга.
Възцарява се мълчание. Изолта прави гримаса.
— Съжалявам. Знам, че се държах като егоистка. Това беше единственият начин да се справя. Трябваше да се адаптирам. А ти беше твърдо решена да не го правиш. Не знаех как да ти помогна. Но — тя докосва Виола по ръката — ето ни сега двете, по един или друг начин сме оцелели. И все още можем да разчитаме една на друга, нали? Можем да направим нещата по-добри. Този път не трябва да се проваляме — аз не трябва да се провалям.