— А сега вече и Джон е в картината…
— Слушай — бързо казва Изолта, — Дот ще помогне на Джон да влезе в училище по изкуствата. Той има шанс да започне отначало. Това вече не е наша отговорност.
— Не — възразява Виола, поклащайки глава. — Искам да го видя, да му помогна.
— Той не е момчето, което познаваше, Виола — настоява Изолта. — Променил се е. И ние сме се променили. Животът продължава. Трябва да се отърсиш от миналото. Мисли за бъдещето.
Виола отново отваря уста да възрази.
Изолта сменя тактиката.
— Какво мислиш, че се е опитвал да ти каже духът на Поли?
Виола я поглежда изненадано.
— Каза, че не вярваш в това.
— Цялата работа е в това — опитва се да намери правилните думи Изолта, — че ти си я видяла. Това е важното. Дошла е, изпълнена с прошка. Така е, нали? Имала си нужда да я видиш. Имала си нужда да те пусне да продължиш живота си. — Мръщи се. — Мислих много. Виола, права си за Поли. Мъртва е. — Изолта примигва. — Колкото и да ни се иска да е различно, няма какво да сторим — нито ти, нито аз. Не мислиш ли, че би могла да се опиташ да простиш на самата себе си? Ти си талантлива и умна. Можеш да постигнеш толкова много, ако си дадеш шанс.
Виола сяда в леглото.
— Трудно е да продължа просто ей така, Изи. Прекалено трудно е. Не съм силна като теб. — Тя поглежда сестра си. — Само ми кажи едно нещо; трябва да знам. Джон говори ли за мен? Пита ли за мен?
Изолта млъква за момент, после поклаща глава. Кашля.
— Разбира се, че попита как си. Но ми беше ясно, че не иска да се връща в миналото. Честно казано, не изглеждаше особено радостен, че ме вижда. — Забива очи в пода. — Той има нужда от ново начало. Най-доброто, което можеш да направиш, е да му позволиш това.
— Значи не вярваш, че си мисли за нас, за мен…
Изолта въздъхва.
— Защо му е да го прави? Отсъствали сме от живота му в продължение на толкова много години.
Изолта става от леглото. Матракът поддава под тежестта й. Тя се изправя, затъква коса зад ушите си.
— Гладна ли си? — пита. — Мога да направя бъркани яйца.
Нещо в резкия й практичен маниер ми напомня за сестрите в болницата. Макар че Изолта не е родена да се грижи за хората, също като майка ни. Няма търпение с болестите и с всяко нещо, което изисква от нея продължителни жертви. Енергията й струи през кожата. Сестра ми прилича на нетърпеливо дете. Но е смекчила темперамента си, за да се грижи за мен. Усещам какво усилие се изисква от нейна страна. Виждам нейната сила, нейния кураж. Изолта не е като мен. Може да съществува сама.
Мисля си за порасналия Джон. Мъж с мускулести рамене и нетрепващ поглед. Разбира се, онова, което ми каза Изи, е вярно. За каквито и детински романтични идеи да съм се вкопчила, истината е, че вече не го познавам. Една част от мен вярваше, че Джон ще помоли Изолта да ми предаде някакво послание — дори само някакъв поздрав. Колко глупаво. Разбира се, че умът му ще е зает с по-важни неща. Аз просто му напомням за всичко, което иска да забрави.
Докато Изолта чупи яйца в една купа в кухнята, аз ставам и бавно прекосявам малкото пространство на апартамента й. Оглеждам вещите й: кутийки от камилска кост, фигурки от африкански племена, купи, пълни с цветни мъниста, картички, подпрени на огледалото и закрепени с магнит към хладилника, бележки от приятелите й — хора, които никога не съм срещала; и разбирам, че си е създала дом. Беше успяла да стори нещо, в което аз се бях провалила. Беше живяла.
„Удоволствие“ беше думата, която търсеше доктор Фивър, отговорът, който искаше да й дам. Но удоволствието не беше нещо, което бях заслужила.
Мислех си, че чрез Джон щях да стигна и до Поли. Мислех си, че чрез него бих могла да пропадна през времето и да се озова обратно в детските си години, в гората; да превъртя всичко назад към едно ново начало, където всички можехме да сме различни и непокътнати. Но никой от нас не може да постигне подобно нещо. Поли я няма и това никога няма да се промени. Няма начин да заобиколим този факт.
43.
Изи и Бен се суетят, намират си какво да вършат само за да отложат отиването си на вечерята, давана от семейство Хадли. Дори след като потеглят, спират и Изолта бързо се втурва обратно вкъщи, останала без дъх, за да вземе една забравена бутилка шампанско от хладилника, а Бен нетърпеливо натиска клаксона отвън.