Откъм леглата се разнася неспокойно размърдване: покашляне, повдигане на завивки. Един чистач забърсва пода без ентусиазъм, движи парцала в бавни полукръгове пред себе си. Изолта вижда как в подобните на паешки пипала влакна се събира мръсна вода. Отказва се да прави каквото и да било. Обляга се назад и оглежда лицето на сестра си. Чувства се странно потайна. Навремето, когато оглеждаше Виола, все едно стоеше пред огледало, което й разкриваше всички възможни ъгли. Това не се броеше за тайно наблюдение, защото все едно критикуваше или се възхищаваше на собствените си черти. (Аха, ето как значи изглежда носът ми отстрани, когато се смея!)
Виола продължава да гледа към тавана с невиждащи очи. Носът и скулите й изпъкват остро, хлътнатините тъмнеят в сенки. Под отпуснатите й устни личат очертанията на зъбите. Под лицето на сестра си Изолта вижда череп; изпъкналите части, извивките, кухите очни ябълки; очертанията се наместват във фокус подобно на проявявана снимка. Изолта примигва и поглежда настрани. Не може да свикне да вижда сестра си такава. Вече й е трудно да си спомня Виола с нейните по детски закръглени страни и широка усмивка, но Изолта знае точно кога е започнала промяната: когато двете се преместиха да живеят в Лондон при леля Хети, след като животът им в гората беше приключил.
Входната врата се отваря, пропускайки вътре внезапния вой от трафика по Фулам Роуд. Затръшва се. Шумовете откъм улицата се заглушават. Едно от кучетата излайва приятелски; Хети поглежда смръщено към часовника си.
— Къде, по дяволите, е била?
Хети и Изолта вдигат поглед от вечерята си, когато Виола се вмъква в кухнята с ръце в джобовете, с провесена на рамото опърпана чанта; шпаньолите вече душат сляпо в краката й, дишат тежко от задоволство, размахват опашки и тя посяга да докосне копринените им уши.
Изолта си спомня миризмата на изгоряла агнешка мазнина, уютната и топла кухня, завесите, спуснати срещу есенната вечер. И Виола: кльощава и заела отбранителна позиция, изчакваща мълчаливо на прага, сякаш не може да се насили да влезе в стаята. Предупредителните звънчета трябваше да иззвънят още тогава. Изолта трябваше да разбере, че е нужно да стори нещо, за да помогне на сестра си.
Виола стои пред леля си и сестра си с късо подстригана като на затворник коса, под късата тъмна четина прозира бледият й скалп. Прокарва уморено длан по главата си, сякаш изненадана, че едва наболите косъмчета дращят по върховете на пръстите й.
От гърлото на Хети се разнася странен звук, но тя бързо започва да кашля, за да потисне възклицанието си.
Виола ги поглежда предизвикателно и свива рамене.
— Косата си е моя. — Халката на носа й проблясва. Скорошна придобивка е и кожата около сребърното кръгче е зачервена и възпалена.
— Вече не е — не се сдържа да й отговори Изолта.
И зад тази шега Изолта усеща пробождащо притеснение. Забелязва как ключицата на сестра й се откроява подобно на ярем; как дланите й стърчат от провисналите ръкави, тънки като птичи пръсти; ноктите, изгризани до дъно. Бяха напуснали Съфолк преди четири години и беше очевидно, че Виола все още не се е адаптирала към живота в града, дори не си беше намерила приятели в новото училище.
Но притеснението й е примесено с раздразнение. Изолта не може да го потисне; понякога си мисли, че Виола нарочно създава проблеми. Носи се из къщата като дух, необщителна и отнесена. Оставя завесите си пуснати по цял ден и не оправя леглото си въпреки оплакванията на Хети. Запалени ароматни пръчици изпълват затъмнената й стая със задушлива миризма. Заключва вратата си и стои вътре с часове. И вече почти никога не сяда да се храни с леля си и сестра си, намирайки си безброй оправдания, за да го избегне.
— Искаш ли вечеря? — Изолта се надига решително, за да отиде до печката, сякаш енергичното й движение би могло да накара Виола да приеме.
— Запазихме ти картофено пюре и пържола, скъпа — добавя Хети. — Пази я от челюстите на хрътките.
Изпълнени с надежда, шпаньолите се прехвърлят в постелките си до радиатора, гледат към Хети с провиснали езици.
Виола поклаща глава.
— Яла съм.
— Има сладолед… — Изолта се опитва да звучи приповдигнато и подмамващо, да прикрие отвращението, което я изпълва при вида на бръснатия скалп на сестра й.
Но Виола вече излиза от стаята.
Изолта си спомня как погледна към Хети, докато двете се вслушваха в стъпките на Виола по стълбите. Бяха свързани в общото си раздразнение. Но без да разбират истинския мащаб на проблема — все още не. Виола прикриваше от тях рязката загуба на тегло под торбести дрехи. Изолта никога не виждаше сестра си гола.