Ерик Лустбадер
Близнаците Бонита
На Фил Лобрид и Томи Хътън за тяхната помощ при проектирането катамарана на Раф Рубенет. Благодаря ви.
Пролог
— Тази нощ сънувах — каза Хектор Бонита. — Затварям очи и…
— Не започвай пак, за Бога! — прекъсна го Антонио Бонита. — Зная всичките ти сънища наизуст!
— Този не си го чувал, защото е нов…
Настъпи кратка пауза, тишината се нарушаваше единствено от мелодичния припев „Мопити Моуп“ на състава „Бостоунс“, който долиташе от мощните тонколони. Идеята да пускат музика на полузабравени американски групи от петдесетте принадлежеше на Хектор. Самият Антонио предпочиташе пламенните ритми на афро-кубинския джаз, но хлапаците в Саут Бийч очевидно нямаха отношение към тази музика. Толкова по-зле за тях. Но той беше достатъчно честен да признае, че изборът на брат му беше правилен и „Боунярд“ само печелеше от този вид музика.
Клубът им винаги беше препълнен. В началото Антонио беше доста скептичен — идеята на Хектор му се стори твърде налудничава. Толкова налудничава, че проработи моментално и с лекота. Разбира се, никой не подозираше, че притежават този клуб. Но скрити в дълбока сянка, двамата прибираха добри пари. От момента, в който стъпиха на американска земя, те се подчиняваха на едно-единствено правило: целият им бизнес — от основната компания за преработка на полезни изкопаеми и индустриална химия, през няколкото малки вносно-износни фирми, до новия холдинг в областта на развлекателния бизнес (който освен „Боунярд“ притежаваше още няколко заведения във Флорида), да бъде абсолютно законен. В Южна Америка беше различно, там големите пари се правеха с подкупи и корупция както от старите и известни фамилии, така и от държавните чиновници. Представителите на едрия бизнес бяха в близки отношения с държавния апарат, познаваха се лично както с политиците, така и с висшите правителствени служители. Това им даваше възможност да усещат всичко, което можеше да им донесе пари, включително корупцията на най-високо ниво.
— Имам лошо предчувствие и не искам да слушам за новия ти сън! — промърмори Антонио и се огледа с убеждението, че Пи Ти Барнъм сериозно е подценил потенциала на своя пазар. Защото всяка минута се раждаха ни повече, ни по-малко от десет хиляди нови балами!
Когато се гледаха очи в очи, сякаш всеки от тях се беше изправил пред огледалото и си казваше: „Това е брат ми, но в същото време това съм и аз.“ Хектор и Антонио бяха близнаци, приличаха си като две капки вода. Дори очите им светеха с един и същ кехлибарен блясък.
— Лошо предчувствие, значи… — рече Хектор и изведнъж заприлича на гладна лисица, озовала се в курник.
Високи и стройни, двамата притежаваха особена хубост. Косите им — гъсти и къдрави, имаха медночервеникав цвят, лицата им бяха с остри, но правилни черти. Те бяха наследство от майка им, но мистичното им изражение идваше от друго място, извън кръга на семейството. Излъчваха силно и тайнствено, почти магнетично привличане. Бяха спокойни и властни, от тях струеше огромна жизненост. Енергията, която се съдържа в течния живак… Бяха от онзи вид хищници, които докопват плячката, без да се нуждаят от много движения.
Хектор се заслуша в следващата мелодия — „Хонконг Джели Уонг“ на „Роялтоунс“, после въздъхна и каза:
— Този сън е важен. Злокобен или не, ние трябва да поговорим за него… — Братята бяха облечени в сиво, наподобяващо вътрешността на мидена черупка: ризи с къс ръкав, тясно прилепнали панталони в стил шейсетте и обувки „Кедбъри“ с тънки подметки, които носеха без чорапи. И двамата ненавиждаха чорапите.
Антонио се намръщи и замълча. Знаеше, че този миг е неизбежен.
— Сънувах, че съм един изключително набожен евреин — започна брат му. — И като такъв се събуждам и съм току-що роден… Разбираш ли? Това беше по-скоро видение свише… — Широко разперените му ръце очертаха кръг: — И според това видение Месията ще се появи в неделя. Добра вест, нали?
Лошото беше, че в неделя се падаше финалът за националната купа по бейзбол…
Спогледаха се, после избухнаха в смях. Дори в този миг, напълно спокойни и отпуснати, те бяха смайващо еднакви като огледални образи. И наистина никой не би могъл да ги различи. Освен ако не знае предварително, че единият обича стари рокове, а другият предпочита афро-кубински джаз.
— Днес разговарях с Ваймарчето — съобщи Хектор. Имаше предвид сенатора Вайман.
— Казах ти да не го правиш — намръщи се Антонио. — Още е рано.
— Иска да ме води на лов във Вирджиния.
— Страхотно!
— Големите фирми в щата май са на път да го убедят колко важен за тях е нашият внос на литий и мед…