Кроукър се напрегна. Шофьорската врата на микробуса се отвори, на пътя изскочи едър мъжага с джинси, прашни ботуши и избеляла от времето каубойска шапка. В ръката му се поклащаше пушка.
— Здрасти — наведе се над прозорчето той.
— Добър вечер.
Мъжът огледа вътрешността на купето, сякаш търсеше някаква контрабандна стока, челюстите му ритмично предъвкваха пресован тютюн. Мълчанието беше наситено с напрежение.
— Някакви проблеми с колата? — обади се най-сетне мъжагата. — Трябва ли ви помощ?
— Не, всичко е наред — отвърна Кроукър. — Цял ден съм зад кормилото и просто реших да си почина…
— Правилно — кимна другият. — Не бива да заспивате зад волана, особено по тези места. Изскочите ли от пътя, никой няма дори да ви потърси. Далеч ли отивате?
— Не, само до туристическия център на Националния парк, да прибера приятелката си… — Придаде на лицето си овче изражение и с виновна усмивка добави: — Преди два дни се посдърпахме, знаете…
Нова изпълнена с напрежение пауза. Очите на каубоя подозрително се взираха в лицето на Кроукър, един Бог знаеше какви мисли минаваха през главата му.
— Иди и си я прибери — промърмори най-сетне той и изплю една черна топка на асфалта. — Ако беше мое гадже, нямаше да я оставям сама по тези места…
— Точно това ще направя — кимна Кроукър. — Благодаря.
Мъжагата поклати глава и тръгна обратно към микробуса. Люис го изчака да тръгне и го последва. На около километър по-нататък микробусът свърна вдясно и пое по тесен черен път.
Добра се до „Фламинго“ без повече инциденти. Националният туристически център го посрещна със ситен дъждец. Мина покрай мотела — наредени в права линия дървени бунгала в стил от петдесетте години. По-нататък тъмнееха широките прозорци на затворения ресторант, отвъд пустия паркинг се виждаше тесен циментов пристан за яхти.
Самотна лампа на покрива на дървената будка в края на пристана осветяваше поклащащите се във водата лодки за туристически обиколки. Повечето от тях бяха плоскодънни, тъй като водата тук беше плитка, най-много метър, метър и половина. От цялото място се излъчваше нещо много приятно, много спокойно. Отново си спомни за Каменното дърво, който за нищо на света не би напуснал тези места.
Слезе от мустанга, от сянката на будката се отдели неясна фигура. Светлината на лампата попадна за миг върху лицето на Бени. Беше облечен в черно — като онзи агент на СОБК, който беше проследил Кроукър до моста „Брикъл“ с намерението да го ликвидира. В лявата му ръка се поклащаше бинокъл с инфрачервено устройство за нощно виждане.
— Е, добре, amigo, радвам се, че най-сетне си тук…
— Млъквай!
— Muy bien. Млъквам и започвам да броя до десет… — Парагваецът измъкна дълга пура и я тикна в устата си, макар че едва ли би могъл да я запали в този вятър и дъжд. — Отчитам възбуденото ти състояние и не се обиждам…
— Това какво е — предупреждение, или изповед?
Той избухна в гръмогласен смях, незапалената пура се претърколи между устните му като блокче шоколад.
— Ти си един много ядосан hombre, нали? Сигурен ли си, че в жилите ти не тече южноамериканска кръв? Имаш твърде избухлив нрав… Да, muy caliente!
— Стига циркове! — сряза го Кроукър. — Нещата отидоха твърде далеч, мръснико! — Капчици дъждовна вода се промъкнаха през яката на ризата му. — Познаваш Махур, при това много добре. През цялото време си знаел, че ме изнудва да убия Барбачена, но не направи нищо. Просто защото ти също си искал смъртта му…
— От къде на къде?
— Заради Хавиер Маркеса, твоя наставник в Асунсион. Барбачена се жени за дъщеря му, а след това я убива…
— Информацията е велика сила, amigo — кимна Бени, без да проявява никакво учудване. — Да, аз наистина желаех смъртта на този мръсник. Бих го ликвидирал със собствените си ръце, но той твърде бързо изгради непробиваема стена около себе си…
— Тази нощ всичко свърши. Барбачена е мъртъв. Хектор го гръмна с една мощна бомба, докато копелето се тъпчеше с ориз и други вегетариански манджи…
— Най-сетне — въздъхна парагваецът и замечтано притвори очи. Приличаше на човек, който се е отървал от дълго и упорито страдание. — Благодаря на Бога, че ти си се измъкнал невредим…
— Пощади ме — промърмори Кроукър и вдигна яката на сакото си. Дъждовните капки имаха солен вкус, като сълзи. — Ти ли ме насади, Бени? Наистина ли работиш за американското правителство?