— Не е вярно! — Зарът беше хвърлен. Даваше си сметка, че това е последният му шанс. От точността на това предположение зависеше животът му. — Убийството на Хумаита не извършихте двамата, нали?
Мълчание. Вятърът стенеше в дърветата.
— Двамата, двамата — промълви Хектор. Приличаше на дете, което не желае да се раздели с дълго подхранваните си илюзии.
— Не — рече Кроукър. — Ти си го убил. Ти винаги си бил ловецът. Винаги си бил жаден за кръв… Убил си Хумаита със собствените си ръце!
Хектор се пренесе в Асунсион, в тъмната нощ на река Парагвай.
— Когато го убих, също имаше буря, валеше студен дъжд. Удавих го… Още помня мехурчетата, които излитаха от устата му. Красота! А и той беше странно спокоен, сякаш предварително знаеше какво ще стане. Това ме накара да треперя от възбуда!… — Облиза устни: — После Антонио каза, че съм се откачил от каишката… Използваше този израз нарочно, за да подчертае, че съм животно… бях толкова внимателен с теб, рече. И наистина беше. Постоянно ми повтаряше, че Хумаита е важен за нас. Но аз виждах истината. Виждах как се опитва да ни раздели, да разруши специалната връзка между нас. Скрих това от брат си, въпреки че ме болеше. Тъмните камъни знаят, че той не би ме разбрал. Щеше да ме спре. Щеше да дръпне каишката, а аз щях да клекна до него, задавен от безсилен гняв… Винаги става така!
— В онази нощ Антонио не би могъл да те контролира. Думите на Роза са били истина: убийството на Хумаита е било проклятие за него. От мига, в който си го извършил, той е престанал да бъде твоята гузна съвест и се е превърнал в твой подстрекател. И именно това го изяжда отвътре…
Хектор нададе сподавен вик, острието на скалпела се стрелна към гърлото на Кроукър. Биомеханичната протеза рязко отскочи нагоре, чаталът, който я блокираше, пропука и отлетя встрани. Скалпелът се вряза в изкуствената материя, но ударът беше нанесен с такава сила, че острието все пак успя да засегне дясното рамо на Люис.
Бонита нададе дрезгав вик. Бликналата кръв очевидно го накара да изпадне в делириум, китката му завъртя острието в раната. Кроукър почти припадна от болка. В съзнанието му се мярна нещо като учудване от лекотата, с която беше готов да се предаде и да потъне в бездънната пропаст…
Съзря неясното очертание на биомеханичната протеза, паметта му се пробуди, а заедно с нея и ужасът. Това беше достатъчно, за да възвърне съзнанието му. За няколко кратки, но скъпоценни частици от секундата…
Стоманените пръсти се свиха и смазаха малкото топче в шепата му. В следващия миг протезата се стрелна нагоре, пихтиестата маса се озова в отворената уста на Хектор. Десният му юмрук потъна в адамовата ябълка на противника с ужасна сила.
Хектор механично преглътна. Очите му се насълзиха от разяждащата киселина на испанската вишна. От устата му се откъсна смразяващ кръвта вик. Рисът, който до този момент напрегнато беше наблюдавал борбата между двамата човеци, уплашено отскочи встрани и се скри в тъмната гора.
Тялото на Бонита се люшна и започна да се разтърсва от конвулсии, ръцете му притискаха гърлото, после се плъзнаха надолу, към корема. Очите му се наляха с кръв, устата му се разкриви.
Погледът му попадна на Кроукър. В дланта му се появи магическия камък на Хумаита, треперещата му ръка го притисна към гърдите.
В продължение на една безкрайно дълга секунда не се случи нищо. Поройният дъжд беше спрял, дори вятърът стихна. Нощта сякаш беше затаила дъх.
— Виждаш какво става, senor — промърмори Хектор. Конвулсиите изчезнаха, неестествената бледост бавно започна да се оттегля от лицето му. — Хета ме спаси от отравяне. Ти си безсилен срещу мен и сега ще…
Гласът му бързо заглъхваше. Очите му се изцъклиха, коремът му започна да се подува. На лицето му се изписа ужас, по челото му избиха ситни капчици пот, които бързо наедряха и започнаха да се стичат надолу. Устните му се сгърчиха в отвратителна гримаса, която сякаш отразяваше някаква невидима, но жестока битка вътре в тялото му.
— Аз… аз… — Очите му се обърнаха с бялото нагоре. Челюстта му увисна, от гърлото му излетя странно съскане. То спря едва когато коремът му отново стана плосък…
Кроукър предпазливо се приближи. Наведе се над неподвижното тяло и долови някаква странна миризма. Тя се излъчваше от всяка пора на кожата му. Разбра, че Хектор е мъртъв още преди да провери пулса му. Протегна ръка и изтръгна магическия камък от бързо вкочаняващите се пръсти.
Болката в рамото го накара да се изправи. На всяка цена трябваше да намери кучешки дрян, да обели кората и да я притисне към раната. Индианците семиноли и калуса използват това растение от векове. Те изсушават и смилат на прах кората на кучешкия дрян, а получения прах посипват във водата. Упойващата му сила е толкова голяма, че рибите бързо изплуват на повърхността и за индианците остава само да ги събират в кофите си.