— Втори мандат — кимна Антонио. — Най-важното нещо в живота на американския политик…
Спогледаха се с усмивка.
— Аз искам да отида на лов във Вирджиния! — капризно изрече Хектор.
— Още не — заяви брат му и здраво стисна ръката му, забелязал добре изражението на лицето му. На своето лице. — Зная колко си падаш по лова…
— И двамата си падаме по лова, драги — промърмори с притворени клепачи той. — Но тук става въпрос за един доста по-различен лов… — Сенаторът Вайман беше забравен.
Кехлибарените очи на Антонио блеснаха.
— Зная, че умираш от желание да забиеш скалпела със собствената си ръка!
— Мразя го — призна Хектор. — Той е отвратително арогантен!
— Но притежава това, към което се стремим. — Paciencia… Търпение. — Много скоро всичко ще бъде наше. Знаеш, че имаме план, при това отличен…
— Ако бяхме в Асунсион, ръцете ми отдавна да са почервенели от кръвта му!
— Но не сме! Издигнахме се в този живот, влязохме в А група… Което означава, че ни наблюдават под лупа!
— Цивилизация! — направи гримаса Хектор. — Повръща ми се от нея!
Антонио замълча и насочи вниманието си към една изрусена жена на около шестдесет години, която се придвижваше на летни кънки по тротоара. Беше облечена в къса червена рокличка с широки презрамки, под които се виждаше горнището на бански костюм. Отдолу носеше доста поизносени шорти. Точно когато минаваше покрай прозореца, насреща й изскочи някакъв дребен мургав тип, блъсна я, грабна чантичката й и побягна. Жената зяпна от изненада, разпери ръце и се просна по гръб.
Близнаците веднага скочиха и се втурнаха към вратата, действайки в абсолютен синхрон. Хектор се понесе след мургавия със смайваща бързина. Движеше се като пантера, беше в състояние да пробяга петстотин метра като професионален спринтьор, без дори да се изпоти. Настигна крадеца малко след пресечката и стовари отворена длан в долната част на гърба му.
Още крачка-две и разперените пръсти се впиха в дрехата на крадеца, тялото му рязко се завъртя. В продължение на цяла секунда, агонизиращо дълга, мургавият тип остана втренчен в кехлибарените очи на Хектор. Никой не би могъл да каже какво точно е видял в тях, но той зяпна и неволно отстъпи в стремежа си да се предпази от насочените към лицето му пръсти. После Хектор, очевидно променил намеренията си в последния миг, стовари ръба на дланта си в слепоочието му. Ударът беше нанесен с такава сила, че онзи литна във въздуха, а от устата му излетя сподавен вик — нещо като квичене на помияр, на който са настъпили лапата. После главата му се блъсна в бетонната стена отзад, тътенът беше смразяващ. Тялото му се свлече на тротоара в безформена купчина. Хектор се наведе и вдигна чантичката на възрастната жена с кънките, изгубил всякакъв интерес към крадеца.
Завари Антонио приведен над падналата жена. Беше я преместил до остъклената витрина на клуба. Десният й крак беше изпънат напред, без видими поражения. Не така стояха нещата с левия, неестествено прегънат в коляното.
— Наред ли е всичко? — попита Хектор.
— Само черните камъни знаят — промърмори брат му. Дланта му притискаше лявото бедро на възрастната жена, пръстите внимателно опипваха мускулите. Опряла глава на стъклото, тя беше затворила очи и дишаше тежко.
— Имам нужда от помощта ти — рече Антонио.
Хектор се наведе и покри с длан извитото коляно на жената. Когато погледите на двамата братя се срещнаха, някаква странна искра пробяга между тях. Нещо като снопче енергия с неизвестен произход, което проблесна и бързо изчезна…
Миг по-късно жената въздъхна и отвори очи. Бях сиви и огромни, сякаш изпълнени със спомени за по-добри времена. Хектор изчака да се спрат върху лицето му и рече:
— Ето чантичката ви. Мисля, че съдържанието й е непокътнато…
Усмивката му беше топла и сърдечна, устните на жената неволно й отговориха.
— По-добре ли сте вече? — попита Антонио.
— О, да, много по-добре — отвърна тя и направи опит да стане. Близнаците й помогнаха. Жената ги погледна и на лицето й се изписа удивление. — Болката изчезна! Не усещам абсолютно нищо!
— В нашия край имаме една поговорка — подаде й чантичката Хектор: — „При изгрев-слънце нощта се превръща в бледа сянка…“
— На разсъмване — поправи го брат му.
— Добре де, на разсъмване… — усмихна се той.
Жената продължаваше да мести поглед от единия на другия.
— Escuchame, senora — рече Антонио и направи гостоприемен жест: — Заповядайте вътре да пийнете нещо. Sientase. За отпускане на нервите…
— Много мило от ваша страна — отвърна тя и позволи да бъде отведена в „Боунярд“, където я настаниха на удобен диван. — И двамата постъпихте като добрите самаряни!