След като постъпи на работа в СОБК, в структурите на този отдел настъпи хаос. Основната част от информацията си събираше от клюките, които чуваше из разни служебни барчета, от невключените в дневния ред въпроси, които се обсъждат по време на заседанията на всяко правителствено учреждение. Спокойно би могъл да не обръща внимание на тези, общо взето, незначителни клюки и слухове, които са нещо нормално за бюрократичната параноя на всяка по-голяма институция. Но в паузите за почивка, в очакване на поредната неясна задача той получаваше възможност да даде свобода на предчувствията и инстинкта си, да се вслуша във вибрациите на взетите някъде горе решения, да им позволи да се превърнат в барабанен тътен, който никой не би могъл да пропусне. В това нямаше нищо сигурно, разбира се. Догадки и предположения, базиращи се на устни, никъде недокументирани реплики: промяна на директивите тук, разместване на персонала там, съкращение на екипите някъде из Югоизточна Азия, увеличение на щата в Латинска Америка… Такова беше състоянието на нещата допреди три години, когато за директор на СОБК беше назначен Сполдинг Гън. Почти веднага след това слуховете и клюките потънаха в забрава, а онези, които ги събираха и анализираха, получиха възможност да се занимават с по-актуални, по-конкретни и далеч по-интересни неща…
Гарнър не би могъл да каже какво означаваше всичко това. За него промяната бе съвсем конкретна: преди година и половина получи заповед да проникне в империята на братята Бонита. Дресьорът лаконично му обясни, че задачата е от първостепенна важност. Защо братята Бонита изведнъж изскочиха на първо място в списъка на враговете на СОБК? Допреди седмица той нямаше отговор на този въпрос, а и не беше негова работа… От Гарнър се искаше само едно: да увие ръка в националното знаме, да я сложи на сърцето си и да бъде доблестен войник на правителството. Което означаваше да изпълнява заповеди и да върви напред, до победния край…
Пое предпазливо по пустите и неосветени коридори, които излъчваха миризма на отминали времена и скорошен секс. Нощните оргии, които ставаха тук и които често продължаваха чак до зори, изпълваха душата му с недоумение. Педерастите, подобно на религиозните фанатици, се деляха на най-различни секти. Отдавна, преди много години, Гарнър беше взел решението да пробие в тъй наречения „нормален“ свят, въпреки че беше хомосексуалист. За тази цел обаче беше необходимо отношение, което повечето от обитателите на тази сграда намираха за отвратително. Името си клубът беше получил неслучайно, то беше нещо като обща политическа декларация. Нова територия, нещо като Русия — далечна и чужда на начина на живот, утвърден в Съединените щати. Да живее ООН на педерастите!
Стигна старото разнебитено стълбище в дъното на приземния етаж, заобиколи дългия бар и уверено пое нагоре.
Въпреки желанието си Гарнър не можеше да играе ролята на безстрашния боец, устремил се в атака срещу врага. Просто защото използваше мозъка си, при това добре. Бедата беше там, че понякога се виждаше в ролята на заряда, който изпълва артилерийския снаряд. Добър за предназначението си, но обречен да бъде похарчен. Ако настоящата му мисия се окаже самоубийствена, на тях няма да им мигне окото, да не говорим за някакви угризения на съвестта. Беше убеден, че сегашният му „дресьор“ ще забрави за неговото съществуване в момента, в който обърне гръб на пресния му гроб…
Това бяха мрачни мисли, особено в края на една сложна и продължителна тайна мисия. Но едно е да събираш доказателства срещу организаторите на умно изградена мрежа за контрабанда на наркотици, скрита зад напълно законен бизнес, а съвсем друго — когато тези организатори се наричат Хектор и Антонио Бонита. Те нямаха никаква представа колко опасни са братята Бонита. Близнаците бяха истински фанатици на темата секретност, сигурна и жестока смърт очакваше всеки, които се опита да разгадае тайните им.
Прогони мрачните мисли от главата си и изкачи оставащите няколко стъпала до горния етаж. Това състояние му беше познато — то неизменно се появяваше в края на поредната мисия, когато нервите са опънати до скъсване, а опасността е нараснала до краен предел. Запазването на спокойствие в миг като този е едно от най-ценните качества на всеки добър агент.
Наближаваше мястото на срещата. Краят на най-важната и най-успешната мисия в кариерата му вече се виждаше. Не можеше да се отърве от приятното предчувствие, че най-сетне Дресьорът на неговия Дресьор ще бъде принуден да признае заслугите му… И че след този триумф неговият Дресьор най-сетне ще престане да започва инструктажите си с противното: „Те не ти се доверяват напълно!…“