Опита се да изкрещи и успя да нададе висок тънък вик точно когато мозъкът му изтече, дясното око и ухо бяха отрязани, беше сляп и глух, целият огън, целият ужас, целият паника, целият смърт.
Викът затихна, преди майка му да изтича през вратата до леглото.
Бе хубава ясна сутрин със свеж ветрец, който побутваше доктора нагоре по пътеката. Момчето стоеше край прозореца на втория етаж, напълно облечено. Не отговори, когато докторът му махна и извика:
— Какво е това? Вече си станал? Господи!
Почти изтича нагоре. Влезе задъхан в стаята.
— Защо си станал от леглото? — укори той момчето. Почука гърдите му, премери пулса и температурата. — Изумително! Всичко е нормално. Нормално, Господи!
— Вече никога през живота си няма да боледувам — тихо заяви момчето, гледаше навън през прозореца. — Никога.
— Надявам се. Изглеждаш прекрасно, Чарлз.
— Докторе?
— Да, Чарлз?
— Сега мога ли да ида на училище?
— Утре ще е по-добре. Май нямаш търпение.
— Така е. Обичам училище. Всички деца. Искам да играя, да се боря с тях, да ги плюя, да дърпам момичетата за плитките, да се здрависвам с учителите, да бърша ръце в дрехите им в гардеробната; искам също да порасна, да пътувам, да се здрависвам с хора по целия свят, да се оженя и да имам много деца, да ходя в библиотеки, да пипам книги… искам всичко това! — каза момчето, загледано в септемврийското утро. — С какво име ме нарекохте?
— Какво? — Докторът го погледна объркано. — Винаги съм те наричал единствено Чарлз.
— Е, сигурно е по-добре от нищо. — Момчето сви рамене.
— Радвам се, че искаш да тръгнеш на училище — рече докторът.
— Наистина го очаквам с нетърпение — усмихна се момчето. — Благодаря за помощта, докторе. Дайте да ви стисна ръката.
— С удоволствие.
Стиснаха си сериозно ръцете и свежият ветрец духна през отворения прозорец. Здрависваха се почти минута, момчето се усмихваше на стареца и му благодареше.
После със смях се втурна долу и го изпрати до колата му. Родителите му се присъединиха, радостни и доволни.
— Жив и здрав! — каза докторът. — Направо невероятно.
— И силен — добави бащата. — През нощта сам е успял да освободи ръцете си. Нали, Чарлз?
— Така ли?
— Разбира се! Как успя?
— О — рече момчето, — това беше отдавна.
— Отдавна!?
Всички се разсмяха и докато се смееха, момчето премести босия си крак по тротоара и едва докосна няколко червени мравки, които сновяха по него. Родителите му бъбреха с лекаря, а очите на момчето проблеснаха, когато видя как мравките се поколебаха малко, потръпнаха и замряха неподвижни на цимента. Усети, че са вече студени.
— Довиждане!
Докторът потегли, махаше с ръка.
Момчето вървеше пред родителите си. Погледна към градчето и започна да си тананика „Училищните дни“.
— Добре, че отново е здрав — каза бащата.
— Чуй го само. Толкова много иска да тръгне на училище!
Момчето се обърна мълчаливо. Прегърна силно родителите си.
Целуна ги и двамата по няколко пъти.
После, без да каже нито дума, изприпка нагоре по стълбите.
Преди да влязат другите, бързо отвори клетката в гостната. Бръкна вътре и погали жълтото канарче, само веднъж.
После затвори вратичката, отстъпи назад и зачака.