Пол Ливайн
Блондинка от Маями
(книга 7 от поредицата за "Джейк Ласитър")
Всички сме безпомощни пред миналото.
Фалшиви зарове
Седях в дъното на бара и отпивах малцово шотландско уиски — осемнайсетгодишно „Гленморанги“ по девет долара чашата, — когато зърнах високата руса жена с големи зелени очи и мъничък сив пистолет.
Не че знаех за пистолета. Не че изобщо я забелязах в началото, макар че беше висока около метър и седемдесет и осем на бос крак, а в момента носеше черни обувки с главозамайващи токчета. Според формуляра за обиск, попълнен по-късно от някаква отегчена полицайка, облеклото на високата руса жена се състоеше от три част и две от тях бяха обувките марка „Шарл Журдан“. Третата представляваше плътно прилепнала, късичка черна рокля с грамадно деколте. Нищо друго. Никакви пръстени, огърлици… или бельо. В ръката си носеше черна чанта „Версаче“, обшита с мъниста, а пистолетът несъмнено бе лежал вътре, докато го извади и…
Но да не избързвам. Когато тя влезе, аз полюшвах в чашата си глътка пиячка, възхищавах се на златистия цвят, мъчех се да доловя аромата на дим, по който се прехласват всички тузари, и в същото време се чудех защо ли не съм си останал у дома на бира, пица и телевизия, както правя обикновено. Кротък живот в дясното платно.
— Долавяш ли дъха на торф? — попита Ръсти Маклийн, разклащайки чашата си. — Пренася ли те в Шотландия мирисът на пирен и чер пипер?
В момента се намирахме на около метър и половина над морското равнище и на две пресечки от Саут Бийч, където палмите полюшваха тежки корони над океана, а край плажа група свирачи от Ямайка дънеха здравата по варели и консервни кутии, тъй че навярно ми беше простено да се чувствам там, където си бях — на откритите масички в клуб „Параноя“, а не сред непристъпните планини на гордите шотландски бойци.
— Търпение, Джейк, търпение. Изчисти ли си небцето от вкуса на „Роял Локнагар“?
— Небцето чисто, гърлото сухо. Може ли вече да пием?
— Оцени ли мощния дъбов вкус на „Локнагар“? Ами едва доловимия дъх на шери?
— Шери? Има ли нето общо с оная кикимора Шер?
Ръсти ме изгледа печално, сякаш искаше да рече: „Ама и аз защо ли съм се захванал?“
— Джейк, мъча се да те цивилизовам. От години се мъча.
Нейде преди около хиляда години двамата с Ръсти Маклийн играехме в отбора на „Делфините“. Той беше пъргав прехващач с буйна червена коса, стърчаща изпод шлема. Волна душа, както го наричаха спортните журналисти. Треньорите предпочитаха друга дума — недисциплиниран. Дон Шула направо се побъркваше от номерата му. Ръсти обичаше да се глези, при най-малката травма пропускаше тренировки. В професионалния футбол има едно просто правило: към средата на сезона всички са контузени. Лично аз съм играл — макар и не много добре — с навехнат палец на крака, счупен нос и изкълчено рамо, веднъж дори с всички тия неща едновременно. Ръсти, който си беше талант по рождение, пищеше от счупен нокът сякаш са му натрошили крака поне на три места.
Ръсти Маклийн вдигна чашата си и изрече нещо, което ми прозвуча като:
— Сланджех. За твое здраве, стари приятелю.
Аз вдигнах чаша на свой ред.
— А на теб попътен вятър в гайдите.
Той отпи малка глътка „Гленморанги“, а аз гаврътнах моята доза и усетих как топлината плъзва надолу. Адски хубаво уиски, но нямаше да го призная. Не исках да си провалям образа на безнадеждно пропаднал тип, дето вечно не е в час и бъкел не разбира от хубав живот. Толкова съм изостанал от модата, че понякога отново попадам в крак с нея, също като модернистичните сгради в квартала, където седяхме сега и си разменяхме опашати лъжи над чашките. Аз бях с избелели джинси, найлоново яке от Пенсилванския университет и тениска от един стриден бар в Кий Уест с голям надпис отпред: ЯЖ ГИ СУРОВИ. Малко се смущавах от това облекло, докато не видях някакъв мършав тип с копринени панталони и разкопчано кожено сако на голо, което не прикриваше халката на пъпа му. Нито пък другата, на едното зърно. Ръсти беше с черна тениска под двуреден костюм от „Армани“, а дългата му коса бе пристегната на опашка.
Той притвори очи, плъзна уискито по езика си и на лицето му цъфна блажена усмивка.
— Мммм… Чукал съм момичета, по-млади от това уиски.
— И човек като теб се мъчи да ме цивилизова?
Ръсти размаха ръка към бармана и посочи друго малцово питие. Явно се движехме по някакъв ритуален ред от шотландските низини към планините, а после към островите, защото дойде ред на „Гленливет“.