— Как узнахте за стрелбата?
— Полицаите съобщили на Гай. Той ми се обади в хотела и поръча да ме потърсят. Каза, че баща му е в интензивното отделение на „Връх Синай“.
— И че иска час по-скоро да отидете в болницата?
— Ами… да. Гай се намираше на един час път от Маями, а аз бях много по-близо.
— Каза ли ви кой е стрелял по баща му?
— Да.
— А вие случайно не му ли казахте: „Между другото, Гай, преди четирийсет и осем часа Криси заплаши да убие баща ти. Ужасно съжалявам, че забравих да ти съобщя“?
— Не. Пазех тайната на разговорите си с пациентката.
— Възхитителна лекарска етика — казах аз и съдията Стангър ме стрелна със заплашителен поглед. — Между другото, докторе, защо вие и Гай не бяхте в „Параноя“ с Хари Бърнхард?
— Защо да бъдем?
Отворих малкото черно бележниче, което бях получил съвсем наскоро от прокуратурата.
— Защото според бележника за срещи на Хари Бърнхард, той е имал уговорка да се види там с вас и Гай в осем вечерта.
— Не знам такова нещо — бързо отвърна Шийн. — Трябва да питате Гай.
Възнамерявах да сторя това, но първо, както би казала баба, имах други риби за пържене.
— Какво сторихте, след като научихте за стрелбата? — попитах аз.
— Незабавно платих сметката, качих се в колата и подкарах към болницата „Връх Синай“.
— По кое време напуснахте хотела?
— Не помня. Не се сетих да погледна часовника.
Оставих бележника на Хари, отворих друга папка и извадих компютърна разписка от ресторант.
— Ако сте платили сметката в единайсет и една минута, би ли било правилно да предположим, че сте напуснали ресторанта в следващите три-четири минути, да речем към единайсет и пет?
— Да.
— След пристигането си в болницата вие се отправихте към стаята на Хари в интензивното отделение, прав ли съм?
— Да.
— В съзнание ли беше той?
— Не съвсем. Събуждаше се от упойката.
— Колко време останахте?
— Само няколко минути. Слязох във фоайето да използвам телефона. Свързах се с Гай, който пътуваше към Маями. Докато бях долу, чух тревожния сигнал. Изтичах обратно към интензивното отделение, но, разбира се, не ме допуснаха до Хари. Малко по-късно съобщиха, че е мъртъв.
Оставих полицейския доклад и взех папката с медицинската документация на Шийн. Той си мислеше, че сме приключили. Бяхме прегазили цялата история в хронологичен ред. Генерал Джордж Патън никога не отстъпвал — казвал, че не обича да плаща два пъти за един и същ имот. Аз имам други възгледи. Готов съм да копая нивата по три-четири пъти, докато изровя скъпоценния камък.
— Нека се върнем на четиринайсети юни, деня на заплахата.
Шийн въздъхна. Хайде пак!
— По това време — казах аз — Криси Бърнхард страдаше от депресия, нали?
За момент той като че се замисли накъде го водя, после отговори:
— Не, не мисля, че беше депресия в клиничния смисъл на думата.
Когато свидетел опитва да се изкопчи, винаги прави грешки. Понякога чистосърдечното признание е по-безобидно от цяла торба хитрини.
— Бяхте ли й предписали „Дезирел“ предния месец?
— Струва ми се, че да.
— С каква цел?
— Лекарството действа благотворно в множество отношения.
— Защо го предписахте на Криси Бърнхард?
— Заради душевното й състояние.
Караше ме да му вадя думите с ченгел.
— Заради депресията?
— Да — призна неохотно той.
— А няколко седмици преди това й предписахте „Прозак“?
— Мисля, че да.
— За депресия?
Той измънка нещо през зъби. Искаше ми се да ги разчекна със зъболекарски клещи.
— Докторе?
— Да, за депресия.
Работата започваше да става дебела.
— И „Ативан“?
— Да, срещу страхова невроза и депресия, мистър Ласитър.
Един от заседателите шушукаше на съседа си. Едва ли обсъждаха величавата архитектура на съдебната сграда.
— И тъй, доктор Шийн, не е ли вярно, че Криси Бърнхард страдаше от депресия?
— Без съмнение тя имаше известни проблеми — отговори трескаво той, — но се оправяше с тях доста добре.
Понякога почнат ли да се измъкват, сами си копаят гроба.
— Справяше се доста добре — повторих аз. Взех документации на Шийн и се престорих, че я проучвам. Всъщност бях научил най-важното наизуст. — Каква беше вашата диагноза за състоянието на Криси Бърнхард?