Когато Еиб Соколов ми пожела добро утро, имах две лепенки под брадата.
— Какво те е сполетяло?
— Малка злополука при бръсненето.
— Нерви, а? — рече той и тръгна към масата на обвинението.
Бях разказал на Криси какво е станало и обявих обсадно положение до края на делото. Сега стояхме в съдебната зала на негова чест Майрън Стангър и аз се мъчех да мисля единствено за свидетелката.
Секретарката обяви нейното име и доктор Милагрос Сантяго пристъпи към свидетелското място, кимна на заседателите и седна. Беше с тъмносин костюм, а очилата стърчаха над челото й. Спадаше към онези жени, които умеят да носят с достойнство десетина излишни кила и пет пари не дават за чуждото мнение. Мили съобщи необходимото за биографията и квалификацията си, после преминахме към деловата част.
— Старият възглед за автобиографичната памет идва още от Фройд — започна доктор Сантято. — Той описва потискането на спомени като защитен механизъм, целящ да намали психическата болка от тревоги, вина или срам. Дълго време смятахме, че всяко събитие от човешкия живот се съхранява някъде в мозъка и само чака да бъде извлечено чрез лекарства, хипноза или медитация. Но сега знаем, че не е толкова просто. Спомените ни се преобразуват непрекъснат и когато потрябват, вадим ги от мътни води. Това са истински спомени с неверни подробности или неверни спомени с истински подробности.
Тя обясни на заседателите, че историческата истина за реални събития се различава от разказвателната истина, тоест нашите спомени.
— Ние не съхраняваме спомените като байтове информации върху компютърен диск, готови да изникнат съвършено точно при всяко натискане на бутона каза тя, гледайки право към ложата. — Спомените са податливи и с времето проявяват склонност да се променят или изместват. Когато ги потърсим, те се оказват смес от факт и измислица.
Накарах доктор Сантяго да опише своята дейност и работата на други изследователи. Тя цитира трудовете на доктор Елизабет Лофтъс и нейната аналогия за паметта като огромна черна дъска с безкраен запас от тебешири и гъби. Паметта е динамична, вечно променлива, податлива на внушение, тъй че никой не знае докъде свършва истината и откъде започна въображението. Тя разказа за личните митове, които всички ние си създаваме за миналото, за мечтите и сънищата, които приемаме като реалност. Разказа за псевдоспомените от предишни прераждания и за въображаеми преживелици с извънземни посетители и сатанински сили.
— Хората с подобни спомени не лъжат — каза тя. — Те минават през детектора на лъжата и е много трудно да бъдат опровергани. Но ние знаем, че този вид спомени имат сериозни дефекти. Объркваме сънищата с истински събития от миналото. Колкото до случаите с насилие, паметта е най-слаба в двата края на спектъра — скуката и стреса. Както баналните, така й жестоките събития намаляват точността на паметта. И, разбира се, спомените могат да бъдат фалшифицирани, съзнателно или не, от странични хора.
Докато тя говореше, аз гледах заседателите. Следяха с неприкрит интерес, някои кимаха, разпознавайки свои инстинктивни открития. Най-добрият експерт е онзи, който говори разбираемо за простосмъртните. Думите му съвпадат с това, което знаем. ДНК анализът, като комбинация от генетика и статистика, представлява тежко изпитание за средния гражданин на нашата област, който едва владее английския език, камо ли тънкостите на химията. Ако имам избор между учените брътвежи на някой професор и простичката кристална пантофка на Пепеляшка, винаги предпочитам второто.
След като слушах двадесет минути Мили Сантяго, вече нямах представа дали вярвам на собствените си спомени. Наистина ли бях видял баща си да плаче на верандата онзи ден, когато майка ми избяга с любовник? Или помнех своите сълзи?
— Твърдите ли, че не съществува възстановяване на потиснати спомени? — попитах аз.
— Не, не твърдя — отговори Мили.
Също като Соколов, аз обичам на разпита да открехвам вратички и веднага да ги затръшвам.
— Потискането на спомени с добре известно явление — продължи тя. — При едно проучване изследователите установиха, че трийсет и осем процента от възрастите жени, лекувани заради сексуално насилие в детството, нямат спомен за инцидента. Трудното е тези спомени да се възстановят без смесване с по-късни събития или внушения на терапевта, били те неволни или злонамерени.