Съдията тихо подсвирна.
— Мили боже, ако не получавах заплата за тая работа, щях да си купя билет.
— Точно това имах предвид, ваша чест — накисна ме Соколов. — Джейк превръща съдебната зала в цирк.
— Е, ако слоновете вземат да се издрискат на пода, ще го посипем със стърготини — каза съдията.
Кимнах почтително пред този бисер на правната мъдрост и се върнах пред заседателската ложа. Погледнах клиентката си, леко се поклоних и казах:
— Криси Бърнхард, елате насам, ако обичате.
А когато Криси е лоша…
Светлините помръкнаха. От касетофона на Мили долиташе тиха музика. Напомняше ми за звънка песен на вятъра, флейта и прибой по скалист бряг. Криси се беше облегнала в кресло пред заседателската ложа. Мили й говореше да се отпусне, да освободи съзнанието си и да приближи бавно към ярка светлина. Тялото й натежава, продължаваше Мили; то потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в стола. После накара Криси да брои назад от петдесет до едно.
Не знам за Криси, но на мен ми се доспа. Освен това гледах как кремавата й пола от Емануел Унгаро се повдига на бедрата и се надявах това да не разсее мъжете, нито пък да раздразни жените в ложата.
Не след дълго Криси се озова в онази незнайна територия между съня и бодърстването.
— Как се казваш? — попита Мили Сантяго.
— Кристина Бърнхард — отговори тя със затворени очи, — но на картона ми пише само Криси.
— Какъв картон, Криси?
— Личният ми картон. Аз съм фотомодел.
— Добър фотомодел ли си, Криси?
— Когато Криси е добра, значи е от най-добрите — Тя се изкиска тихичко. — А когато Криси е лоша…
— Какво правиш, Криси?
— Взимам куп пари, за да се цупя, да кълча бедра или да играя волейбол на плажа.
— Харесваш ли работата си?
— Не е зле — отегчено отвърна Криси.
— Щастлива ли си?
Мълчание.
— Криси…
— Понякога.
— Кога?
— Когато сънувам, че съм омъжена и имам деца.
Това ми хареса. Не звучеше като богато разхайтено момиче. Криси Бърнхард си мечтаеше за къщичка с бяла дъсчена ограда като всички останали. Ейб Соколов се зъбеше зад масата на обвинението. А може би просто такава му беше усмивката.
— Какво искаш от живота?
— Да ям шоколадов сладолед и да надебелея.
Заседателите се усмихнаха. Отговорите звучаха нормално и откровено.
— Спомена, че искаш да се омъжиш и да станеш майка. Това ли са твоите цели?
— Естествено. Но никой не ме е питал. Никога.
— Може би не си срещната подходящия мъж.
— Неподходящия съм го срещала хиляди пъти. — Болката в гласа й изпълни цялата зала. — Аз съм бракувана стока. Така каза той.
— Кой?
Мълчание.
— Криси.
— Той каза, че винаги ще съм негова, дори да порасна, дори да се омъжа и да имам деца, защото е бил първият. Каза, че му принадлежа и всеки друг мъж ще го усеща.
— Истина ли е?
— Да. Всички знаят.
— Какво знаят всички, Криси?
Тя преглътна сълза, но не отговори. Спомних си песента, която слушах преди Криси да застреля баща си. Фалшив е зарът, всичко знаем, но хвърляме и хапем устни.
— Чукала съм се с много мъже — каза тя и една жена в ложата ахна. — Но с малцина съм правила любов. Чукала съм се, защото ме водят на вечеря. Чукала съм се от скука. Чукала съм се просто така.
Този път Соколов се облегна назад, наистина се усмихна и заприлича на акула, зинала да нагълта червеноперка. Съдията Стангър ме зяпаше свирепо, сякаш точно аз бях цирковият слон с разстройство. Боях се, че чукчето му ще прекъсне експеримента, преди да е стигнал до край.
— Сънувам — каза Криси. — От години все същите сънища. Змии пълзят по краката ми, вмъкват се под полата, в гащичките и после в мен.
Тя изхълца и здраво сви колене пред гърдите си. В притихналата съдебна зала се чуваха само хриповете на вехтия климатик и скърцането на писалки откъм журналистите.
— Разкажи ми за мъжете — каза доктор Сантяго.
— Толкова много мъже. И вечно се смеят.
— Защо се смеят?
— Не на глас. Не така, че да ги чуя. Но ми се смеят. Знаят го. Още щом ги погледна, разбирам, че знаят.
— Какво знаят, Криси?
— Знаят, че съм мръсна. — Тя се сви още по-плътно. — Кой би могъл да ме поиска?