— Те я харесват, Чарли. Усещам го. Ти задълбаваш в закона и формалностите. Те търсят повод да я оправдаят. Усещам чувствата им.
— Техните ли — попита Чарли — или твоите?
Този път доктор Лорънс Шийн беше готов. Блед, недоспал, с тъмни кръгове под очите, но готов. Беше си довел адвокат, който седеше на първия ред. Това ми хареса. Маями не е като Лос Анжелис, където всичко живо, от Роза Лопес до Като Кейлин (чийто английски е по-лош и от този на Роза), си води в съда адвокат, бизнес агент и рекламодател. Заседателите, надарени с поне капка здрав разум, не вярват на хора, дето карат друг да говори вместо тях. Канех се при първа възможност да закача над адвоката гирлянди от коледни лампички.
При всеки въпрос Шийн дълго мълчеше, обмисляше отговора и хвърляше погледи към стария адвокат Джонас Блекуел с богат опит в делата за медицинска злоупотреба.
— Разбирате ли, че клиентката ми отхвърли вашите изводи за сексуално насилие от страна на баща й? — попитах аз.
— Изводите не бяха мои, а нейни — отговори спокойно Шийн.
— Под наркотична хипноза?
— Щом така го наричате.
— И при вашия предубеден разпит, докторе?
— Не бих използвал подобни думи. Но допускам, че може да имате право. Терапията за възстановяване на паметта е колкото наука, толкова и изкуство. Аз поставих напълно правилно диагнозата, че клиентката ви е била изнасилвана като дете.
— За жалост сбъркахте името на извършителя.
— Ако не бях сбъркал, вероятно днес щяхме да гледаме дело за убийството на Гай Бърнхард — отсече Шийн.
Ха така! Брилянтен отговор, в който несъмнено личеше почеркът на Джонас Блекуел. Можех да протестирам и да поискам порицание за опърничавия свидетел, но това само щеше да подчертае репликата. Предпочетох да карам напред.
— Преди вчерашните показания имахте ли представа, че Гай Бърнхард е човекът, виновен за изнасилването на Криси?
— Не, разбира се.
— Дори и сега още не можете да повярвате, че вашият принц Гай е изнасилвач, нали?
— Смятам показанията за правдоподобни, но наистина бях дълбоко изненадан.
— Но за сметка на това изобщо не се затруднихте да повярвате във вината на Хари Бърнхард, когото мразехте?
— Смятах го за виновен. Очевидно съм сбъркал.
— Докато Криси беше под вашите грижи, споменавал ли е Гай Бърнхард, че подозира баща си в сексуални връзки с нея?
Той се поколеба.
— Не.
Естествено. Вече бе дал показания, че не е обсъждал лечението с Гай. Нямаше как да опровергае собствената си лъжа.
— Кого гледате? — попитах аз гръмогласно. Не крещях, но ми оставаше съвсем мъничко.
— Какво? — стресна се Шийн.
Посочих Джонас Блекуел, сякаш бях зърнал джебчия в действие.
— Там, на първия ред, човекът с костюма, който си води бележки.
— Това с моят адвокат — тихо каза Шийн.
— Ад-во-кат! — Произнесох го като название на срамна болест. — Щом сте дал клетва да говорите истината, за какво ви е адвокат?
— Възразявам, спор със свидетеля — обади се Соколов.
— Приема се — кимна съдията. — Мистър Ласитър, знаете, че не биваше. — Той се обърна към заседателите. — Всеки свидетел има правото да доведе в съда адвокат и от този факт не бива да правите изводи за достоверността на неговите показания.
Нищо де. Вече бях казал каквото трябваше.
— Така или иначе, докторе, признавате ли сега, че Криси Бърнхард не е била изнасилена от баща си?
— Да, признавам.
— Но през юни вярвахте, че той е най-ужасен злодей — мъж, готов да изнасили собственото си дете?
— Да, вярвах.
— Също както вярвахте, че е виновен за смъртта на съпругата си Емили, жената, която обичахте?
Шийн примига.
— Да, той унищожи живота й. Вашата клиентка ще потвърди.
— Следователно на шестнайсети юни, докато пътувахте към болницата, вие бяхте убеден, че Хари Бърнхард заслужава да умре?
— Възразявам, няма връзка с делото — каза Соколов. — Докторът не е подсъдим.
Засега.
— След малко приключвам, ваша чест — обещах аз.
— В такъв случай отхвърлям възражението.
— Не съм Господ — каза Шийн. — Не аз решавам кой да живее и кой да умре.
— Нека се върнем малко назад, докторе. В единайсет и пет вечерта на шестнайсети юни вие напуснахте хотел „Астор“ и потеглихте спешно към болницата, прав ли съм?