— Да, мисля, че вече дадох показания за това.
— А в единайсет и четирийсет пристигнахте в интензивното отделение, където срещнахте сестра Гетис?
— Струва ми се, че е така.
— По Алтън Роуд ли стигнахте до болницата?
— Да.
— И ви трябваха трийсет и пет минути с кола, за да пристигнете?
— Беше петък вечер. Имаше много коли.
— Какво ще ми отговорите, ако ви кажа, че през последните четири седмици всеки петък правихме пробни пътувания по този маршрут, спазвайки ограниченията на скоростта, и нито веднъж не надхвърлихме дванайсет минути?
Той не каза нищо. Аз също. Стисках куп шарени папки, а вътре можеше да има какво ли не — включително и резултати от пробни пътувания, каквито изобщо не бях правил.
— Къде спряхте по пътя към болницата, доктор Шийн?
— Никъде!
Отговорът бе прекалено бърз и прекалено категоричен. Изненада дори мен, но вече бях почнал да се досещам, че докторът не умее да лъже. Така е с повечето почтени хора.
— Ще ви попитам още веднъж, докторе, и нямам нищо против, ако желаете преди това да се посъветвате с адвокат.
— Не ми трябват съвети — отвърна той, хвърляйки отчаяни погледи към Джонас Блекуел.
От масата на обвинението Ейб Соколов гледаше свидетеля втренчено. Той обичаше да печели, но дълбоко в душата си беше като мен. Най-много обичаше истината.
Криси седеше зад масата на защитата, облечена в късо зелено жакетче със сребърни копчета и семпла зелена рокля в същия цвят.
Беше сплела ръце и хапете устни. Изплашена, объркана, разчитаща в целия свят само на мен. Не знаеше накъде водя. Не й бях казал. Тази сутрин тя попита какво правя, докато ние със Синди се ровехме из камара рецепти, доставени току-що от три аптеки. Играя си на адвокат, рекох аз. Сега Синди седеше малко зад масата на защитата точно пред бариерата, деляща лъвовете от християните. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в черно със сребристи точици като нощно небе. На краката също, ако съдех по палеца, който надничаше от сламения сандал и приличаше на планетариум.
Благодарение на Синди разполагах с боеприпаси и наставаше време да мятам гранати във вражеския окоп.
— Доктор Шийн, не е ли истина, че по пътя към болницата спряхте в аптеката на плажния търговски център?
Устата му бе плътно затворена, а мускулите на челюстите шаваха конвулсивно. Този път не се озърна към адвоката. Гледаше мен.
Питаше се. Какво знаех?
— Не си спомням.
Залагаше всичко на карта.
— Аптеката се намира на Артър Годфри Роуд. Работи денонощно. Опресних ли ви паметта?
— Не съвсем.
Синди бе отскочила да погледне намясто и сега исках да създам впечатление, че познавам аптеката като джоба си.
— Малко гише в стената с бронирано стъкло. Отпред висят слънчеви очила, до касата има рафт с бонбони против кашлица, а зад нея седи аптекарят.
Не питах нищо и той не отговори. Чакаше. Нека си чака. Нека се поти, нека трепери. Какво знае проклетият адвокат? Всичко знае, Шийн, и мога да го докажа.
— В стъклото има вградена подвижна поставка — продължих аз. — През нея се подават рецептите. От вътрешната страна има печат с автоматичен часовник, тъй че всяка рецепта се подпечатва, нали така?
— Не знам.
По шията му избиха червени петна и бях готов да се обзаложа, че сърцето му подскача. Ако го свържехме с кардиограф, писецът щеше да изрисува Хималаите.
Бавно и многозначително се върнах към масата на защитата, почнах да ровя из папките, сякаш дирех нещо изгубено. Усещах погледа му с гърба си. Нека се изпоти още малко.
— А, ето я, докторе. Може би това ще освежи паметта ви.
Понякога блъфирам, а понякога наистина имам каре аса.
— Ваша чест, мога ли да се приближа до свидетеля?
Съдията махна с ръка. По пътя пуснах копие върху масата пред Соколов, после подадох на Шийн малката правоъгълна бланка. Той я грабна.
— Можете ли да разпознаете това? — попитах аз.
Той кимна.
— Отговорете на глас, ако обичате.
— Доколкото виждам, това е бланка за рецепта от аптеката на плажния търговски център.
— А на нея стои вашият подпис, нали?
Той се вгледа, сякаш опитваше да разгадае тайния код на нацистите. Мълчеше. Чудеше се дали може да отрече. Надяваше се на чудо.