— Да, дори не се споменава за неизяснени следи от убождане по тялото, нали така?
— Точно така.
— Но ако калиевият хлорид бе инжектиран във венозната система, по тялото на Хари Бърнхард нямаше да останат следи от спринцовка, нали?
— Да, вероятно.
— Така ли го направихте, доктор Шийн? Инжектирахте ли калиевия хлорид направо в системата?
— Какво говорите? Не!
— Докторе, когато човекът, когото мразехте…
Мотив.
— … лежеше по гръб, замаян и упоен…
Възможност.
— … вие извадихте спринцовката и инжектирахте във венозната му система убийствена доза калиев хлорид, прав ли съм?
Средство.
— Не!
Той се озърна за помощ към съдията, но не срещна съчувствие.
— Когато калиевият хлорид достигна ръката му, той започна да се мята. Макар и все още упоен, усещаше изгарянето на калиевия хлорид, нали?
— Не! Не знам…
— Докторе, ще се изненадате ли, ако ви кажа, че пробите на очна течност, взети от Хари Бърнхард, разкриват повишено съдържание на калий?
— Съвсем не — каза той малко по-спокойно, облизвайки капка пот от горната си устна. Приветстваше този въпрос, защото разполагаше с отговор. — След смъртта съдържанието на калий се повишава. Това не е признак за хиперкалемия.
— До каква степен се повишава?
— Не знам точно, но със сигурност два пъти и дори повече, да речем от пет милиеквивалента на литър до десет или петнайсет.
— В такъв случай какво можем да си помислим, ако изследването покаже двеста милиеквивалента на литър, докторе?
Добрият стар Чарли Ригс…
— Не съм сигурен. Но вие не можете да докажете…
Той не довърши.
— А ако сега в залата влезе кардиолог с изключителен опит в смущенията на сърдечната дейност, който е изследвал кардиограмата на Хари Бърнхард и е установил несъмнени признаци за калиево отравяне? Какво ще кажете, докторе?
Вратичката на преградата изскърца и Джонас Блекуел се втурна към съдията.
— Ваша чест, моля за кратка почивка.
— Отхвърля се! — изрева съдията — Марш на място! Адвокатът застина, огледа се и седна до Синди. Съдията Стангър се завъртя към свидетеля.
— Доктор Шийн, беше ви зададен въпрос. Ако желаете, секретарката може да го повтори.
— Аз направих уж-ж… — измънка Шийн.
— Какво казахте, докторе? — попита съдията.
— Аз направих ужасна грешка — повтори той едва чуто. — Повярвах на Гай. Ако знаех, никога нямаше да го сторя. Кълна се…
Джонас Блекуел скочи на крака.
— Ваша чест, моят клиент се позовава на правата си според Петата поправка. Моля за прекратяване на разпита.
— Сядайте долу! — кресна съдията. После се приведе към свидетеля. — Докторе, вашият адвокат предлага да използвате правото си на отказ от показания. Желаете ли…
— Не! — Шийн уморено махна с ръка и жестът ми напомни за Ричард Никсън в деня, когато подаде оставка. — Хари Бърнхард беше лош човек. Може да не е изнасилил Кристина, но онова, което стори с Емили, се равняваше на престъпление. Той знаеше, че се обичаме. Можеше да я пусне, но бе тъй жесток, тъй безчовечен. А Емили бе тъй красива и крехка. Тя загуби волята да живее. По вина на Хари умря, не по моя.
Това ме озадачи.
— Никой не казва, че вината е ваша.
— Той я уби — каза Шийн, — макар и не с пистолет или спринцовка.
Ето, пак. Какво казваше? Не бяхме дошли тук да говорим за Емили. А може би…
— Как умря Емили? — попитах аз.
Соколов стана, отвори уста да възрази и пак си седна.
— Умолявах я да го напусне — избъбри Шийн. Не отговаряше на въпроса ми, но защо да го прекъсвам? — Казвах й как ще се грижа за нея, как ще я закрилям, но тя не можеше да го стори. Не беше толкова силна. Той попари живота в нея. Тя ме умоляваше да го направя…
Лорънс Шийн зарея взор в пространството. Аз и Соколов се спогледахме. Той сви рамене, сякаш да каже, че топката си е моя. Зад масата на защитата Криси плачеше тихичко.
— Какво да направите? — попитах аз.
— Да сложа край. Имахме уговорка. Аз да я отровя, докато е упоена. После да се самоубия.
Боже мой!
Из залата бликнаха смаяни гласове.