Соколов се обърна към нас. Очаквах да ме погледне, но той се усмихна печално на Криси.
— Обвинението не възразява срещу оправдателната присъда.
— Предложението се приема — заяви съдията Стангър, щастлив от края на поредното дело. — Свалям обвиненията. Гаранцията се освобождава. Мис Бърнхард, секретарката ще ви върне всички вещи, конфискувани при ареста. — Съдията ме погледна и грабна шишето.
— Нещо друго? Мисля, че имам уговорка за среща с някой си мистър „Джак Даниелс“.
— Ваша чест, имам само още няколко думи — казах аз. На адвокатски жаргон това означава, че мога да дрънкам до премаляване. — Познавам Ейб Соколов от дълги години и вече не помня колко пъти ме е правил на пух и прах, но винаги се е държал почтено, а днес… ами, днес просто още веднъж потвърди моята вяра в човека Ейб. Системата невинаги излиза права. По дяволите, много рядко е права. Но Ейб е живото доказателство, че човек може да гони не само победата, но и правдата…
— Млъквай, Джейк. — Соколов се изчерви до уши. Много го беше срам, че не е само прокурор, а и човешко същество. — Като ми паднеш пак с някоя от твоите отрепки, ще ти ритам задника оттук, докъдето си помислиш.
— И аз те обичам, Ейб.
Чарли Ригс чистеше барбуни. Отряза главите, махна костите и вътрешностите, изстърга стомашната кухина и изплакна кръвта с градински маркуч. Действаше бързо и ефикасно. Нито едно неточно движение с ножа.
— Правил си го и преди — казах аз.
— Двайсет хиляди аутопсии са добра подготовка — отвърна Чарли.
Той вдигна обезглавените риби и ги сложи на най-долния рафт в бабината пушалня, която прилича на малка къщичка с керемидено покривче върху двесталитров стоманен варел.
— Няма ли да им махнеш люспите? — попитах аз.
— Не и за опушването, Джейк. Люспите и кожата изолират месото от топлината.
Чарли ме помоли да донеса топеното масло и четката. Поех към кухнята, където баба печеше ягодова пита. Кип както винаги гледаше телевизия в дневната. Даваха „Почивният ден на Ферис Бюлър“, история за някакво хлапе тарикатче. Чух как Кип изпревари репликата на Матю Бродерик:
— Вързаха се. Невероятно. Едно от най-калпавите изпълнения в цялата ми кариера, а те не се усъмниха и за секунда. Как бих могъл да отида на училище в подобен ден?
Мислено си отбелязах да проверя дали напоследък Кип не е натрупал отсъствия по болест.
— Къде е тя? — попита баба. — Не можем да празнуваме без най-важната гостенка.
— Каза, че имала да свърши някаква работа и щяла да дойде по-късно, бабо.
— Горкото дете. Не е добре, Джейк. С тия тъмни кръгове под очите днес изглеждаше тъй печална, макар че я отърва. И от ден на ден става все по-кльощава, кълна ти се. Само кожа и кости.
— Плът и кости — поправих я разсеяно аз.
— Туй пък какво е?
Телефонът зазвъня, преди да отговоря. Минах в хола. Телефонът беше от старите черни модели с шайба. Когато го видя за пръв път, Кип се разсмя и попита баба да не е задигнала реквизита от „Набери У за убийство“. Но не се обаждаше Грейс Кели. Беше Соколов.
— Къде ти е клиентката, Джейк?
— Ако питаш мен, в момента сигурно идва насам по шосе номер едно. Баба готви голям купон. Искаш ли да дойдеш?
— Би било неуместно.
Неуместно. Типично негова дума. Макар че минаваше шест вечерта, бях сигурен, че Ейб още е по сако и здраво стегната вратовръзка.
— Джейк, мисля, че в близките няколко дни трябва да я държиш под око.
— Точно това ще направя. Може и нещо повече. — Настана неловко мълчание. Какво има, Ейб?
— Може би нищо. Пред съда хората се изнервят, това го разбирам. Но твоята клиентка вдигна голяма аларма в деловодството, докато й връщаха вещите. Аз не бях там, но старшият деловодител разправя, че едва не изпаднала в истерия, когато не открили кашона с веществените доказателства. Още бил в съдебната зала, та се забавили няколко минути, а твоята клиентка псувала като разпрана, плачела, треперела и тъй нататък. Накрая й връчили кашона и тя направо хлътнала в него. Разхвърляла всички веществени доказателства, медицинските протоколи, личните документи, роклята от нощта на убийството, чашата, всичко. После хукнала навън само с един предмет.