— Кой предмет, Ейб?
— Веществено доказателство номер три, Джейк. Взела е пистолета.
Крадените води са сладки
Носех се по шосе номер едно на север от Исламорада. Криси навярно бе потеглила от Маями на юг. Тя имаше по-малко път до фермата в Хоумстед.
Молех се да не съм закъснял.
Карах със сто и трийсет, тук-там със сто и четирийсет, задминавах на забранени места, където имаше повече платна, лепвах се в най-лявото. Прелитах край бакалии, магазинчета за сувенири и телефонни стълбове, увенчани с гнезда на чапли. Старият олдсмобил 442 имаше яки ресори, заден стабилизатор, две хиляди и двеста кубически сантиметра с триста и петдесет конски сили и адски скапани спирачки за толкова мощна кола. Все едно. Нямаше да намаля скоростта, докато не пристигна.
Гюрукът беше свален и очите ми сълзяха от вятъра. Или поне се залъгвах, че е от вятъра.
Продължих по шосето, отминах моста Кард Саунд и отбих по черния път малко преди отклонението южно от Хоумстед. Двигателят ревеше и гумите вдигнаха прашен ураган, когато заковах пред фермата точно в седем вечерта.
Щом двигателят заглъхна, чух свистенето на напоителните кули из градините зад къщата. И нищо друго. Къщата беше мрачна. Отпред имаше ландровър и други два джипа. Както и откритият мустанг на Криси с все още топъл преден капак.
Вратата на къщата беше открехната и аз се вмъкнах вътре. Минах по мрачния коридор покрай кухнята, прекосих хола и се озовах в нов коридор. През отворената врата на някаква стая в дъното, откъм градините, се лееше светлина. Пристъпих нататък и чух гласове.
— … да те убия — казваше Криси Бърнхард.
Дрезгав мъжки смях.
— Не ми се вярва.
Минах през отворената врата. Същата полирана чамова ламперия. Същата глиганска глава на едната стена и същите рога на другата. Щорите бяха отворени; таванският вентилатор работеше. Криси стоеше встрани, на три метра от мен и на още три метра от Гай Бърнхард, който седеше в креслото.
Стискаше малокалибрения пистолет с трепереща ръка. Косата й беше разчорлена, роклята — смачкана, очите — подпухнали. Най-красивата жена, която съм виждал.
Гай държеше чаша бърбън в едната ръка, с другата крепеше върху коленете си пушка. Дулото сочеше право в корема на Криси.
— Радвам се, че дойде, Ласитър — каза той, без да откъсва очи от заварената си сестра.
— Искам и двамата да оставите оръжието — казах аз. — Първо ти, Гай.
Той пак се разсмя.
— Първо аз ли? Докато тая смахната убийца се цели в мен? Пет пари не давам, че успя да я отървеш. Тя уби татко, опита се да го убие, нищо че друг довърши работата.
— Ще си платиш за това — казах аз.
— Друг път, Ласитър. Нямам нищо общо. Откъде да знам, че дъртият откачалник Лари Шийн бил убиец? Двоен, между другото.
— Дрън-дрън! Ти си го накарал. Първо да нагласи нещата с Криси, после да иде в болницата и да довърши работата.
— Докажи го! Да не мислиш, че ще пропея като онзи скапан доктор?
— Вече всичко си спомням, Гай — каза Криси. — Всяка подробност, твоя глас, как вонеше дъхът ти, болката, кошмарите. Отново и отново. — Тя изхълца — Ще те убия.
— Не, Криси! — извиках аз и пристъпих към нея.
Тя завъртя пистолета към мен.
— Назад, Джейк!
Спрях и тя пак се прицели в Гай.
— Доколкото си спомням — каза Гай, — сестричката не я бива много в стрелбата. А това пищовче стреля с куршуми двайсет и втори калибър. Как мислиш, Ласитър, ще я оставя ли да ме гътне от първия изстрел като добрите момчета по филмите?
— Ти не си от добрите момчета. Кофа помия, това си.
— Или да й пръсна червата по стената? Имам право на самозащита, имам си и свидетел. Тая луда жена нахълта в къщата, размахва оръжие и заплашва да ме убие. Знам, че е склонна към насилие. Какво да направя?
— Ако ще я убиваш, по-добре първо застреляй мен — казах аз.
Той стрелна поглед към мен.