— А майка ти?
— Беше тъй красива и елегантна. Исках да приличам на нея, докато не навлязох в бунтарския период. На дванайсет години пиех и взимах наркотици. Когато навърших тринайсет, мама почина.
— Съжалявам.
— Беше толкова млада. Винаги е имала крехко здраве, а пиеше твърде много, особено през последните две-три години. Беше самота, нещастна жена.
— Значи те е отгледат баща ти?
— Опита се. Като хлапачка бях много дива и това ужасяваше татко. Ако можеше, би ме държат под ключ в стаята.
На вратата се почука. Криси посегна и стисна ръката ми.
— Свърши ли времето? Не искам да си отиваш.
Обгърнах ръката и с длани.
— Успокой се. Времето свършва само във филмите. Аз съм твой адвокат и мога да стоя цял ден.
Вратата се отвори и влезе грамадна жена с надзирателска униформа. Носеше кафява книжна торба, а на колана й дрънчеше връзка ключове. Имаше кожа с цвят на какао и ситно накъдрена коса.
— Здрасти, Доло — казах аз — Криси, това е Долорес. Ако имаш някакви неприятности…
— Просто ме викни, скъпа — каза Долорес и се усмихна на моята клиентка. — От пръв поглед виждам, че не си за тук.
— Благодаря. Аз…
Долорес разтвори торбата и почна да вади пластмасови кутии. Из стаичката се разнесе аромат на свинско с подправки.
— Китайска храна? — изненада се Криси. — Може ли да се поръчва оттук?
— Джейк може — каза Долорес. — Всичко, което поиска.
— Една пила и една ножовка, става ли? — подхвърлих аз.
— Недей да ме взимаш на подбив — рече Долорес и се обърна към Криси. — Разказвал ли ти е какво стана с последната му клиентка, дето седя на твоето място?
— Не. — Криси леко се разтревожи.
— Джейк винаги съветва клиентите да се явяват в съда чисти и спретнати, нали така?
— Доло, трябва ли да го разправяш? — обадих се аз.
— И ето че се явява онази сестричка с шикозно зелено костюмче на някакъв си там голям моделиер…
— Шанел? — подсказа Криси.
— Да, нещо такова, плюс двоен наниз естествени перли. Джек тъкмо заяви, че изобщо не била извършила кражба с взлом, когато една жена от залата се разпищя, че и убиват. Лъжа ли, Джейк?
— Всъщност викаше: „Крадла!“ Беше жертвата на обира и хукна през залата с писъци: „Това е моят костюм, това са моите перли.“
— Затуй, скъпа — каза Долорес, — много внимавай какво те съветва това дрънкало.
И като се кискаше гърлено, тя тръгна към вратата. След малко Криси попита:
— И какво каза в нейно оправдание?
— Че костюмът й стои по-добре — отговорих аз.
— Не, сериозно.
— Един мъдър приятел ме е научил, че адвокатската работа прилича на покера. А в покера най-важното е да знаеш кога да свалиш картите. Посъветвах я да се признае за виновна.
— О — въздъхна Криси.
Усетих, че се чуди дали не съм некадърник. Така де, щом всички други го мислят…
Отворих пластмасовите кутии и извадих пръчиците от опаковката.
— Долорес май много те харесва — подхвърли Криси. Вероятно се питаше колко от клиентите ми попадат в затвора.
— На латински името й означава скръб. Знам го от същия онзи мъдър приятел. Доло е изучила трите си деца, а за още десетина улични хлапета се грижи като родна майка. Непоправими гаменчета, дето никой не ги иска. Когато загазят, което се случва често, аз им поемам защитата.
— Безплатно ли?
— От време на време Долорес ме кани на печени ребърца, а може и да услужи на някоя гладна клиентка.
Криси вече ровеше с пръчиците в свинското със зеле и гъби.
— Божичко, колко е вкусно. Знаеш ли каква е храната тук?
— Да, сигурно заселниците на Донър10 са се хранили по-добре през зимата на 1846 година.
Поседяхме мълчаливо, после отново върнах разговора към темата.
— Значи баща ти беше готов да те заключи…
— А аз бих сторила всичко, за да се измъкна. От имението, от Палм Бийч. Когато един търсач на таланти ме срещна на Уърт Авеню и каза, че мога да стана фотомодел, разправих това на татко, а той изрева; „Та ти си едва на шестнайсет!“ Отговорих му: „Мама се е омъжила за теб на седемнайсет!“
— Добре казано.
— Да, но татко заяви, че едва ли би го направила повторно.
10
Блокирани от снега сред планините на Сиера Невада и останали без храна, въпросните заселници са били принудени да стигнат до човекоядство. — Б.пр.