Аз лапнах една оризова кифличка.
— И тогава потегли за Европа.
— Бях хе-е-е-ей толкова наивна. Имах албумче със снимки, направени от едни фотограф любител. Бяха смешни, същинска грозотия. Тъпи, зле осветени снимки на някаква препарирана хлапачка със сплъстена коса, която се мисли за фотомодел.
— Намери ли си работа?
— Не веднага.
Криси махна капачето на чаша горещ чай и отпи една глътка.
— Отнесох албума си в кабинета на един от агентите на голяма парижка агенция. Наричат ги rabatteurs, тоест хора, които разбутват храстите, за да подплашат дивеча. Само че вместо зайци изскачат…
— Млади кандидатки за фотомодели.
— Точно така. Онзи тип беше като излязъл от моден журнал с — тънки мустачки, бяло копринено шалче и похотливи искрици в очите. Разсмя се, промърмори нещо на френски и пак се разсмя. После попита: „Знаеш ли на какво му се вика носиш-гледаш?“ Казвам му: „Да, това е, когато някоя манекенка носи свои снимки на клиента, за да получи работа.“ Тогава той отпусна албума в скута си, разкопча се, извади си парчето и го сложи точно на сгъвката. „Да, но за теб, cherie11, няма да е носиш-гледаш, а носиш-духаш.“
— Тоя тип трябва да е бил съученик на сенатора Пакууд. А ти какво направи?
— Усмихнах се мило, посегнах, сграбчих кориците и захлопнах албума с всичка сила.
— Браво!
— Е, не бях толкова горда, когато парите ми свършиха и взех да гладувам.
— Баща ти не помогна ли?
— Щеше да помогне, ако го бях помолила.
— Но ти не го помоли.
— Дори не му се обадих къде съм.
— Защо?
Тя се загледа в пространството. За миг по лицето й плъзна сянка и зърнах отново онази безпомощна уязвимост. Не съм бял рицар с лъскава броня върху буен жребец. Но ако бях, щях да я грабна, да дръпна юздите и да я отнеса в галоп към омагьосания си замък сред вековни борови гори.
— Тогава не знаех — отговори най-сетне тя, — но сега знам.
Искаше ми се пак да попитам защо, но понякога е по-добре да премълчиш. Знаех, че Криси ще се изплъзне от отговора, затова я оставих да ми разкаже, когато му дойде времето.
— През следващите две години бях по-скоро компаньонка, отколкото фотомодел. Отидох в Милано, за да събера опит и се замесих с щури компании. Figli di papa, тоест таткови синчета с дебели банкови сметки. Някои искат само да се разхождат с хубава мацка; повечето гледат да те изчукат и после да те пробута на някой приятел. Когато започнах работа, живеех в една кооперация пълна с фотомодели. Италианците я наричаха „Принцеса Клиторис“.
— Много мило.
— Ние я наричахме просто „Чукалнята“.
Лапнах парченце свинско с малко ориз. Отвън вече ни зяпаха трима пазачи. Ако имаше завеса, щях да я дръпна. Зад тях към кафенето се точеше върволица затворнички. Сплъстени коси, пожълтели лица. Чудех се как ли би изглеждала Криси след една година зад решетките. Или след двайсет.
— Минах през цялата въртележка — продължи тя. — Смърках кокаин от стодоларови банкноти в тоалетните, къпех се гола във фонтаните, ходех по купони на арабски шейхове, мотаех се по дискотеки с разни откачалки. Учудващо, но ми потръгна, поне в професионално отношение. Гримът прикриваше тъмните кръгове под очите и разправяха, че съм изглеждала много секси. Пътувах, изкарвах добри пари, но личният ми живот беше убийствено хаотичен.
— Мъжете ли?
— Неподходящи мъже. Женкари, семейни мъже, грубияни, изпаднали артисти, некадърни художници. Сънувах кошмари, мяркаха ми се някакви несъществуващи спомени. Ту дебелеех, ту ставах на вейка, ту пак почвах да се тъпча като прасе. Разпусках се и напълнявах, след това гладувах, за да сваля килограми, изпадах в депресия, боледувах и се превръщах в развалина. Когато бях най-пълна — някъде към петдесет и осем килограма — фотографите ми лепнаха прякора Плът. После отслабнах и ме нарекоха Кости. Накрая комбинираха двете.
— Плът и кости — казах ад.
— Ужасно го мразех тоя прякор. Веднъж, както си вървях по Пето авеню в Ню Йорк, зърнах някакъв смахнат проповедник да крещи и подскача по улицата. Отминах го и продължих към парка, а той търчи подир мен, размахва Библията и реве с пълен глас: „Плът и кости не ще наследят царството господне.“
— Мисля, че беше плът и кръв — казах аз, опитвайки да си припомня библейските поучения на баба.
— Точно това ме стресна. Сякаш знаеше коя съм и казваше, че ще умра, заради греха на плътта си и… знам ли… ще отида в гробищата, а оттам право в ада.