Отворих мрежестата врата и влязох. На екрана в хола се караха Том Круз и Джак Никълсън.
— Отговори ли искаш? — крещеше Никълсън с раздразнението на полковник от морската пехота, който не е свикнал да му противоречат.
— Искам истината! — настоя Круз, изтупан в новичка униформа на военен юрист.
— Истината не е лъжица за твоята уста! — сряза го Никълсън от свидетелската скамейка.
— Здрасти, Кип — казах аз на рошавия дванайсетгодишен хлапак, проснат по корем на пода срещу телевизора.
— Здрасти, вуйчо Джейк — измънка момчето, без да откъсва поглед от екрана.
Оттеглих се към кухнята тъкмо когато Никълсън почна да обяснява, че светът бил пълен със стени и трябвало някой да ги охранява. Надвиснала над готварската печка, баба Ласитър кълцаше салатна палма — по нашия край я наричаме блатно зеле в тиган, пътен догоре с цвърчащ бекон. Вероятно местните индианци са научили първите конквистадори да готвят този деликатес. Трябва да питам баба. Сигурно е била тук по онова време.
— Я гледай какво ми е довлякла котката — поздрави ме тя както обикновено.
— Здравей, бабо — казах аз и нарочно я мляснах по бузата.
— Недей да се правиш на интересен — отвърна тя и замахна с дървената лопатка.
Баба беше по къси бежови панталони, планинарски обувки и тениска с надпис: ПРЕДАВАМ СТАРИ ГАДЖЕТА НА ВТОРИЧНИ СУРОВИНИ. Косата й беше съвършено черна, само по средата имаше една бяла ивица като на скункс, но последният, който си бе позволил да намекне за тая прилика, изяде як пердах с харпун по главата.
— Гладен ли си, Джейк? — попита тя. После надникна в тенджерата, където къкреше риба с грах и ориз. Около два килограма пресни жабешки бутчета киснеха в кофа бира на мивката.
— Късно обядвах. Китайска храна. Но няма да ти откажа.
— Китайска храна — изсумтя баба. — Ще ги изсъхнат тестисите от онзи гаден натриев глупоминат. Тя махна с ръка към кофата. — Хайде да ми помогнеш.
Бях израснал в тази къща край бабината престилка, тъй че не се нуждаех от инструкции или повторна покана. Топнах чифт бутчета в паницата с мляко и разбити яйца, овалях ги в брашно и ги пуснах в другия тиган.
— Видях ти снимката във вестника — рече баба и кимна към хладилника. Изрезката наистина висеше там, закрепена с магнитче във формата на рак. Някой майтапчия беше добавил мустаци и шапка, та приличах на злодей от немите филми, отвличащ припаднала хубавица.
— Виждам, че Кип пак си е проявил творческите способности — казах аз.
— Недей да тормозиш детето, Джейк. — Баба надникна в цвърчащия тиган. — И не слагай толкоз брашно! Съсипваш вкуса на жабите.
Изобщо не бях подозирал, че имам сестра, а още по-малко племенник, докато полицията не арестува Кип, задето бе нашарил със спрей фасадата на един киносалон, където в последния момент заменили прожекцията на „Казабланка“ с „Отмъщението на тритоните — 3“. Отървах го от изправителен дом и станах нещо като негов законен настойник, макар да признавам, че и баба помогна доста в това отношение.
Сякаш повикан от мислите ми. Кип зашляпа с боси крака по линолеума в кухнята.
— Привет на всички! — провикна се той с идиотската усмивка на Джим Кери.
— Кип, казвал ли ти е някой, че прекаляваш с филмите?
— Аха. Ами на теб, вуйчо Джейк, казвал ли ти е някой, че изглеждаш виновен?
— Какво?
— Във вестника. Нали, бабо?
— Направо по-черен от дявола.
— Браво, бабо — разсмя се Кип. — Имаше такъв филм. Ребека де Морни играеше адвокатка на Дон Джонсън, обвинен в убийството на жена си. И естествено си падна по него.
— На това не му ли се викаше сблъсък на интересите? — попита ме баба. — Денем по съдилищата, нощем под юргана.
— Така си е — признах аз.
— Ти не го правиш, нали. Джейк?
— Под клетва ли съм? — попитах аз.
— Същото стана с Глен Клоуз и Джеф Бриджис в „Назъбеният ръб“ — каза Кип. — Той беше богаташ, обвинен в убийството на жена си. Тя му пое защитата и додето ги разбереш, вече се таковаха.