— Кипърс — предупреди го баба, — внимавай какви ги плещиш!
— Вуйчо бе, защо в Холивуд все се повтарят? — попита Кип.
— Калпавите идеи се множат като вируси — обясних аз.
Загледах се в Кип. Още не можех да повярвам, че сме една кръв.
Той беше мършав като вейка, едва ли не крехък, русоляв, с бледо лице и синкави вени на слепоочията. Нямаше нищо общо със своя дебеловрат и дебелоглав вуйчо.
Кип отвори хладилника и измъкна една опаковка от бабината пушена скумрия. Пипна рибата с пръст и го облиза. После затвори вратата и кимна към снимката.
— Виж се само, вуйчо Джейк. Досущ като в „Север-северозапад“, където намушкаха един с нож и фотографите заснеха Кари Грант както го е вдигнал на ръце.
— Джейк не прилича на Кари Грант — рече баба. — Щеше да е като Харисън Форд, ако някой му беше строшил носа. На Харисън, искам да кажа.
— Ей, вие двамата! Никого не съм убивал. Криси Бърнхард го направи.
Баба се върна към печката и дръпна от ръцете ми едно жабешко бутче.
— Как можеш да я защитаваш тогава, щом знаеш, че е виновна?
— Защото е мацка — побърза да обясни Кип. — Също като Мадона във „Веществено доказателство“. Уилям Дефо я защитаваше от обвинението, че убила мъжа си… — той понижи глас, — … като го изчукала до смърт.
— Кипърс! — изрева баба.
— Кип, защо не идеш да си пишеш домашните?
— Нямам домашни.
— Наистина ли? — Аз го изгледах скептично.
Той завъртя устни и изръмжа с тънък глас:
— Не ти трябва истината!
— Какво?
— Защото дълбоко в тайните кътчета на душата си тя искаше аз да съм върху онази стена, нуждаеше се от мен върху онази стена!
— Кип, ще изхвърля видеото в залива и ще тегля един шут на телевизора.
— Честна дума, вуйчо Джейк. От вчера сме във ваканция.
— А!
Баба тършуваше из килера, където държеше туршия и конфитюри. След малко тя внесе три големи буркана домашно уиски или „ръжена напитка“ както го нарича.
— Добре де, защо ще защитаваш онази никаквица, дето уби баща си?
— Откъде знаеш, че е никаквица? — попитах аз. Вече си мислех за подбора на съдебните заседатели и какво впечатление ще направи моята клиентка.
— Знам аз, видях я на снимка.
Мислено си отбелязах да заръчам на Криси да се облича като провинциална библиотекарка.
— Може да разправят, че е застреляла баща си, но това още не означава, че е виновна — съобщих аз на обединеното роднинско тяло.
Баба сипа пържения бекон в голяма чиния и ми я подаде.
— Говориш като гаден, продажен, лъжлив адвокат. Като онези защитници на О’Джей Симпсън, дето ми идеше да заплюя, като ги гледах по телевизията. „Кръвта не е негова, но ако е негова, значи ченгетата са я подхвърлили.“
И защо им е на ченгетата да го правят. Мен ако питаш, ченгетата си затваряха очите всеки път, когато силно пребиваше жена си до смърт. Ръкавицата не е негова. Сигурно и на футболния терен не е той. Щом е тъй, за какъв дявол избяга, а? Обясни ми де.
— Бабо, не питай мен. Аз съм само един…
— Адвокат! Да, ама пет пари не чиниш пред онзи Джони Кокран, дето е мазен като рядко лайно, та затуй не ми се вярва да отървеш оная никаквица.
— Джони си има негов стил, аз имам моя.
Вярно е. Имам простичък стил: дръж топката и давай право напред. Я отбележиш гол, я не, но поне няма начин да сбъркаш.
— Абе, ти не му ли тегли едно врече балтията на онзи О’Джей — попита баба.
— Опитах на няколко пъти, включително и в Бъфало, където се озовах с глава в една снежна преспа, а той отбеляза точка.
— Да, знаем, вас адвокатите, много ви бива в оправданията — продължи да ме порицава баба.
— Напомни ми да не те търся за съдебна заседателка — казах аз.
— Няма и да се навия, освен ако ми осигуриш брачни свиждания с Чарли — намигна ми баба.
— Какво в това брачни? — попита Кип.
— Не те засяга — отвърна сластолюбивата ми баба. После сложи на масата кана с лимонада и с е обърна към мен. — Няма ли кой да му каже на онзи дърт пръч, че вечерята е готова?
Чарли Ригс моментално изникна на прага, разтривайки очи.
— За вечеря ли стана дума? — попита той.
Доктор Лорънс Шейн пръсна струя вода по жилавите зелени листа на храст диво кафе и каза: