— Озеленяване с пустинни растения. Екологично и полезно за почвата.
След броени секунди Шийн завъртя маркуча към едно тамариндово дръвче, обсипано с буйни пурпурни цветове.
— В моя двор не виждате палми, хибискусов жив плет или магнолии, нали?
Въпросът навярно беше подвеждаш, тъй че можех да протестирам, но предпочетох да премълча.
— Те просто гълтат водата. Знаете ли градчето Маналапан?
— Да, в област Палм Бийч. Големи къщи, големи дворове, хотел „Риц-Карлтън“.
— Преди да сложат край на безумието, онова малко градче използваше дневно по две хиляди осемстотин четирийсет и шест литра на глава от населението — предимно за поливане на градини и тревни площи. Представяте ли си?
Стояхме в двора на неговото ранчо в областта Редландс. Миналата нощ бях прекарал изцяло на бабини разноски — спах при нея, ядох при нея и пих от нейното уиски. Само дето не можах да бия Кип на джин-руми. По някое време той ми заяви с леко видоизменен филмов цитат: „Злобни карти играеш, дебелако.“
Сега, в горещото юнско утро, се мъчех да определя колко полезен може да бъде доктор Шийн при защитата на Криси Бърнхард. Той беше слаб, на възраст малко под шейсетте, с бръсната глава и малка козя брадичка. Кой знае защо бях очаквал да носи спортно сако с кожени кръпки на лактите, но го заварих да полива градината си по работен комбинезон и гумени ботуши.
— Знаете какво става с Бискайския водоносен слой, нали? — попита доктор Шийн.
— Нивото на водата спада всяка година.
— А нивото на солта се покачва! Не променим ли навиците си, чака ни катастрофа.
Той направи няколко крачки към къщата и завъртя крана, после врътна още малко, за да не капе. Взе лозарска ножица и сряза няколко сухи листа от цъфналата бугенвилия.
— Вие познавахте семейство Бърнхард, родителите на Криси — опитах се да изместя разговора от екологията към правото.
— Да. Познавам и Криси още от малка.
— Разкажете ми за Криси и баща й.
— Тя не ви ли каза?
— Още не.
— Но вие сигурно подозирате…
— Да, но трябва да го чуя. От вас и от нея.
— Да говоря ли откровено?
— Така е за предпочитане.
— Хари Бърнхард изнасилил Криси, когато била на единайсет години. Извършил неописуемо грозно деяние, наречено кръвосмешение. — Без да ме поглежда, той сряза една суха вейка на бугенвилията с такава ярост, сякаш кастрираше стария Хари. — Продължил да се вмъква в леглото й… о, какво го усуквам, по дяволите! Продължил да чука своята дъщеричка, докато навършила четиринайсет и я заварил с момчето от конюшнята. Нарекъл я мръсна пачавра, казал, че майка й е фригидна, а тя малка курва и тъй нататък.
Опитах да си представя малката Криси, живееща в страх и болка под товара на тази тайна. С голямо усилие запазих професионална безпристрастност. Един адвокат е длъжен да дава на своя клиент ясна, логична мисъл, а не състрадание и емоции.
— През тези години вие често посещавахте техния дом, нали? — попитах аз.
— Да.
— Но изобщо не подозирахте какво върши баща й?
— За жалост не. Естествено, днес, когато погледна назад, виждам нещата съвсем различно. Съвсем невинни гледки, като например Кристина в скута на татко си, изведнъж придобиват зловещи размери. Той я глезеше, ревнуваше я от вниманието на други хора. По онова време просто си мислех, че е прекомерно грижовен, ала това изобщо не беше присъщо за него.
— А какво му беше присъщо? — попитах аз, като си спомних бабиното оплакване: най-напред оплювате жертвата.
— Хари Бърнхард беше корав човек. Безчувствен към Емили, майката на Кристина, която бе толкова чувствителна и изтънчена, колкото той груб и студен. И все пак кой би повярвал, че може да падне толкова ниско, до кръвосмешение… — За момент той млъкна, оставяйки грозната дума да виси между нас, после добави — Признавам, че бях неописуемо изненадан.
Той взе гребло, подравни тора около корените на един кафеен храст и обясни:
— Така задържам влагата и намалявам изпарението.
— Значи Криси го застреля, защото си спомни какво й е сторил?
— О, прекалено опростявате ситуацията. Кристина страда от посттравматичен стресов синдром. Вероятно сте чували този термин.
— Да, във филма „Джералдо“.
— Предишното поколение го наричаше виетнамски синдром. А преди това е имало снаряден шок — през Първата световна война, и бойна умора — през Втората. Но днес психиатрията напредна. Не само войниците погребват в душите си ужаса от живота.