Малко преди девет сутринта спрях на паркинга до затвора. Отгоре имаше закрит мост, по който водеха обвиняемите до килиите на четвъртия етаж. Криси навярно вече беше пристигнала с автобус от женския затвор и ме чакаше.
Хукнах по тясната уличка към задния вход на сградата и едва не се блъснах в Рошавия Хендри, който се подпираше на една боклукчийска кофа. Всъщност Рошавия нямаше нито косъм по темето и беше излежал няколко присъди в областния затвор. Веднъж ми се случи да го защитавам, когато ченгетата го спипаха както се мъчеше да отмъкне автомат за безалкохолни напитки, вързан с верига за камионетката му. Но напоследък се занимаваше с честен труд — метеше градските улици.
— Que pasa13, Рошав?
— Хич не ми говори на шланьолски, Джейк. Аз съм просто една будала, дето чисти подир онез скапани островитянски дръвници. — Той посочи кофата за боклук и си запуши носа. — Дотук тая сутрин открих три умрели пилета и една козя глава. Я, туй пък какво е?
Той заобиколи кофата и се втренчи в смачкана торта с глазура.
— Да подслади настроението на съдията — обясних аз.
— Скапана вуду магия.
— Според мен по-скоро е работа на сантерийците.
— Ще взема да се преселя в Джорджия, тъй да знаеш. Вчера пък бяха нахвърляли смачкани яйца. Слънцето се добра до тях преди мен, та вонеше чак до Хаялеа.
— Яйцата са за провал на обвинението.
Рошавия загреба тортата и я метна в кофата.
— Миналата седмица намерих умрял гущер със зашита уста.
— Това е…
— Знам. Магия срещу доносници.
— Точно така.
— Ами теб, Джейк, какво те води насам, при всичките тия шамани и навлеци от Третия свят?
— Заседание за освобождаване под гаранция. Слушай, Роша чувал ли си за нещо, дето да ми уреди гаранция в дело за предумишлено убийство.
— Майната им на тортите и гущерите, Джейк. Просто се моли съдията да има баджанак лихвар, дето се е специализирал по заема за гаранция. Ако ли не, пъхни в плик няколко хартийки с лика на Бенджамин Франклин и кажи, че е предизборно дарение.
— Рошав, нали знаеш, че не е в моя стил.
Той отново хвана метлата.
— А пък аз се чудя защо излежах двайсет и седем месеца.
— Ако тежкото детство беше оправдание за убийство, затворите щяха да се изпразнят — заяви мрачно Ейб Соколов. — Сигурен съм, че всеки затворник в смъртното отделение е имал ужасяващо детство. Далеч по-страшно, бих казал, от това на мис Кристина Бърнхард в имението край океана.
Би казал, а?
Ейб Соколов имаше склонност към надути фрази, но за разлика от повечето прокурори понякога проявяваше почти човешки черти. Малко суров, малко педантичен, но безупречно честен. Беше висок, мършав, с жълтеникав цвят на лицето и носеше погребален черен костюм с бяла риза, кървавочервена вратовръзка и бутониера във формата на миниатюрни сребърни белезници.
В момента Честния Ейб осмиваше твърдението ми, че прокуратурата е прекалила и би трябвало да обвини клиентката ми в непредумишлено убийство.
— Потиснати спомени — изсумтя Соколов. — Посттравматичен стресов синдром. Ваша чест, по тия сладкодумни адвокати се навъдиха повече синдроми, отколкото бълхи по кучетата.
По дяволите, имах чувството, че Ейб е ходил на езикови уроци при баба ми. Или пък се мъчеше да говори в народен стил, което не му е присъщо. Съдията Майрън Стангър го зяпаше от височината на подиума, но очите му бяха скрити зад тъмни очила, та да не усещаме кога дреме. Имаше топчест нос, украсен с тънички сини вени и венче от бяла коса около яйцевидната гола глава. Негова чест много си падаше по кубинските пури и в момента дъвчете изгаснала „Корона Гигантес“, нарушавайки както съдебния правилник, така и ембаргото срещу Куба. От едната му страна стърчеше националният флаг, от другата — знамето на щата. Върху съдебната маса беше натрупан пълен комплект „Закони на Флорида“. По дългите дървени скамейки в залата се мяркаха само няколко души. Аз седях зад масата на защитата върху тежък махагонов стол, чиято кожена тапицерия беше напукана от старост и излъскана от безброй евтини панталони.
Ейб продължаваше да дудне:
— Разправят ни, че поради синдрома на изтормозената съпруга една жена може да убие мъжа си, макар и да няма непосредствена заплаха за живота й. Бял мъж застрелва две черни хлапета, а после твърди, че страдал от синдром на градското оцеляване и затова трябвало да го пуснем. Друга жена претрепва мъжа си в деня на финала за купата и ни уверява, че причината е синдромът на футболната вдовица. Обвиняваме някого в укриване на данъци, той пък страда от синдром на нетърпимост към формуляри. Синдром на нещастното детство, черна ярост, масова психоза… има ли край? Питам ви, ваша чест, има ли край?