Ами Сиатъл? Има много първокласни лечебни заведения и тук. Защо му беше да избере точно най-далечното?
Следите на чудовището
Ако си адвокат в телевизионен сериал, поемаш само по едно дело, приключваш го виртуозно за нула време, после слизаш по стъпалата пред съдебната сграда и си подмяташ куфарчето, а хубавата клиентка ти благодари за чудесния резултат.
В истинския живот е по-различно.
След обяд почнах да се укривам от Роберто Кондом, който непрестанно звънеше и оставяше на Синди инструкции, как да се пазаря с обвинението по алигаторско-бракониерското дело. Идеята беше, че щял да даде на природозащитните организации петдесет и седем яйца от алигатор, с които да компенсира убитите животни. Зарекох се при следващото обаждане да го питам крадени ли са тези яйца, или сам ги е снесъл.
С най-голямо старание не извърших няколко важни неща: не отговорих на служебните писма, не прегледах текущите преписки и не посетих заседанието за обсъждане на новите декораторски планове. Декораторите предлагаха да избираме между пейзажите с платноходки на Уинслоу Хоумър и кошмарите на Пабло Пикасо. Веднъж бях предложил да украсим заседателната зала с няколко подводни снимки на акули, ръфащи плячка. Никой не го прие на сериозно, освен старшия съдружник, който ми отряза годишните премии наполовина. Девиз на фирмата: „Ядем каквото убием“. Остатъкът се разпределя (евентуално изяжда и изпива) на „баловете по случай данъчната Нова година“, както пише в рекламната брошура. Аз го наричам по-простичко Голямото освинване.
Синди беше изчезнала от бюрото си и когато телефонът задрънча, аз проявих неблагоразумието да вдигна слушалката. Обаждаше се Силвио Санчес от затвора. По професия той беше ресторантски рецидивист — тъпчеше се по скъпи заведения, без да плаща, и така си осигуряваше няколко месеца подслон и прехрана на държавни разноски. Сега искаше да съди общината, защото в затвора не сервирали кафе без кофеин. От кофеина не можел да спи и това нарушавало конституционното му право на нощна почивка.
Посрещнах един нов клиент с кожени панталони, мокасини на бос крак, разкопчана копринена риза и златен ланец. Казваше се Морис Голд и ако някой режисьор вземеше пак да снима „Треска в събота вечер“, сигурно би му дал роля, макар че беше надхвърлил петдесетте и лъсканата му черна перука стоеше малко накриво.
След като се намести в креслото за клиенти, той попита:
— Да си покажа ли оная работа?
— Нека първо се опознаем — рекох аз. — И тъй, какво ви насочи към доктор Педро Кордеон?
— Видях му рекламата по телевизията. Веднага след вечерния филм.
Кимнах одобрително, сякаш бе проявил забележителна предприемчивост.
— Обадих му се за повече информации на безплатния телефон.
Морис Голд извади от портфейли са изрезка и ми я подаде.
— Периметрална автотрансплантация и корекция на анатомията — прочетох аз. — Туй пък какво е?
— ПАТКА. Изсмукват тлъстината от корема и после я инжектират в пениса. Правят го по-дебел. — Той намигна лукаво и добави: — С две ръце едвам си хващаш парчето.
— Хитро — рекох аз. — И какъв е проблемът?
— Искате ли да видите?
— По-късно може и снимки да правим, и да ги публикуваме в пресата, както речете. Засега просто кажете какво не е наред. Импотентен ли станахте? Изкривиха ли го? Защо искате да ги съдите?
— Изглежда по-къс.
— Изглежда? По-къс ли е или не?
— Не, това е измама на зрението. Стана по-дебел и затова изглежда по-къс. Трябваше да ме предупредят.
Да го предупредя значи!
Тъй си е то, вечно трябва някои да ни предупреждава и да не стоим прави върху най-горното стъпало на бояджийска стълба, да не се пъхаме под джантата, когато сменяме гума, и да си правим сметката, че в огледалото за обратно виждане колите изглеждат по-далече, отколкото са в действителност. Застанем ли пред закона всички се правим на малоумни, а ако от собствена глупост си натресем неприятности, тогава… дай да съдим негодниците до дупка.
Викнах Синди, която тъкмо си боядисваше ноктите на краката в цикламен цвят. По моя молба тя изрита Морис Голд от кантората, но не пропусна да види пострадалия орган. Посъветва го да яде повече зеленчуци и да намали млечните продукти. Нямам представа защо.
След като разчистих бюрото, тоест смъкнах всичко на пода, аз разгърнах досието от доктор Лорънс Шийн и почнах да чета. Записките потвърждаваха всичко, което ми бе разказал за Кристина Бърнхард. Оплаквания от мигрени, кошмари и безпричинни пристъпи на ужас. Болезнено напълняване в ученическите години, алкохол и кокаин още преди да навърши пълнолетие. Неопределено чувство на тревога откакто се помни. Липсващи спомени от периода на детството.