Пъхнах една касета в касетофона на бюрото, натиснах бутона, станах и отидох до прозореца. От трийсет и втория етаж виждах плажа на Вирджиния Кий. Бели вълни браздяха океана като рипсено кадифе чак до хоризонта. Югоизточен вятър със скорост около трийсет километра. Няколко сърфа се носеха по водата. Представих си как пъстрите им платна плющят от вятъра. Но следващият звук, който чух, нямаше нищо общо с вятъра.
— Смяташ ли, че трябва да контролираш емоциите си? — попита доктор Лорънс Шийн.
Тишина. После гласът на Криси:
— Не го ли правят всички?
— Не, или поне рядко им се налага. Случва ли се да реагираш пресилено, или да насочваш гнева си в неправилната посока?
— Мисля, че да. Понякога.
Шумолене на писалка върху хартия.
— Унасяш ли се понякога, губиш ли връзка с реалния свят?
Ново мълчание. Неволно се унесох в мисли за вятъра и платна. Дявол знае дали губех връзка с реалния свят.
— Да, мисля, че ми се случва. Понякога се унасям.
Въпросите продължаваха. Чувстваш ли се различна от другите хора? Смяташ ли, че трябва да бъдеш съвършена? Използваш ли работата и успехите, за да компенсираш чувството за провал в области от живота си?
Криси отговаряше малко колебливо, но утвърдително. Аз също. Не се съмнявах, че така биха отговорили и повечето американци. Но все пак аз съм човек с широки възгледи. Не разбирам ли нещо, трая си, дори да ми прилича на идиотски тест от списание. Кой знае може пък в тия записи да се криеше оправдание за убийство.
Нещата започнаха да се оформят едва след няколко сеанса. Вече не ставаше дума за унес, а за кошмари. Криси не помнеше много добре какво сънува и доктор Шийн и помагаше.
— Спомняш ли си заключени врати или потайни тунели?
— Мисля, че не — отговори тя с плах, тъничък глас.
— Водопади или реки с опасни бързеи?
— Не.
Представих си я как тръсва глава и кичур руса коса провисва край скулата й.
— А змии?
Кратко мълчание.
— Винаги съм се страхувала от змии…
— Аха! — В гласа му прозвуча тържеството на откривател. — Продължавай.
— Да. Случва се да сънувам змии.
— Кошмарни ли са сънищата? Страхуваш ли се от змиите?
— Да.
— Сега вече потръгна — каза Шийн. — Естествено, змиите са фалически символ.
Я стига бе! Може и да не съм лекар, но лично аз най-напред бих я попитал дали някога не се е плашила от истинска змия. В моя квартал между Къмкуот и Поинсиана е тъпкано със змии, някои от тях дори не членуват в местното адвокатско дружество. Има един грамаден черен смок, дето ме стряска всеки път, когато излизам да бера манго. И ако искате да знаете, понякога след това ми се случва да сънувам змии. Предлагам ви епохалната теория на Ласитър, сънищата могат да отразяват не само символични, а и реални събития. Понякога пурата си е просто пура.
— Кристина, моля те да надникнеш по-дълбоко в паметта си.
— Добре.
— Онова, което търсим, не е на повърхността и навярно ще ти е трудно да го откриеш…
Сега си я представих как кимва.
— Била ли си сексуално насилвана като дете?
Отрицанието дойде веднага. Дори на два пъти.
— Не. Не.
— Не бързай толкова. Ти не си оставяш време да поразмислиш, да се вгледаш в дълбините.
— Защо ми е да размишлявам? Ако имаше нещо такова, щях да го помня.
— Не е задължително — каза докторът. — Всъщност на този въпрос може да има само два верни отговора: „Да“ или „Не знам“. Просто не можем да отхвърлим тази възможност, особено като вземем предвид сегашните ти симптоми.
Леле, братче, сума ти подвеждащи въпроси съм чувал в съда, но този бие всички рекорди. А ако отговорът не е удовлетворителен, следва покана „да се вгледаш в дълбините“. Вече виждах накъде е тръгнало. Докторът щеше да изкопчи спомени, които Криси не можеше да открие сама. Представих си как ще посрещнат съдебните заседатели подобна история. Не съвсем почтената част от съзнанието ми говореше на другата, почти честната, че не би било зле да изгоря записите. Доктор Шийн имаше право, когато намекна, че е по-добре да ги потули. Хиляди пъти предпочитах Криси сама да разкаже за насилието, отколкото да обясня пред съда как си е възстановила спомените.