— Не разбирам — говореше Криси на записа. — Как бих могла да забравя, ако са ме насилвали?
— Не си забравила. Споменът съществува, но жертвите на кръвосмешение често отхвърлят действителността. Ще са ти необходими много усилия, за да пробиеш стените в съзнанието си. Има заключени врати. Трябва да намерим ключовете, а това няма да е лесно. Може да трае седмици или години, а когато се върнат, спомените ще бъдат болезнени. Може да бликнат като мехурчета или да изригнат като лава от вулкан.
Мехурчета? Лава? Какво би рекла баба, шашкънин.
— Кой ме е насилвал? — попита едва чуто Криси.
— Не знаем, нали?
— Непознат ли е бил или близък човек?
— А ти как мислиш?
— Не знам. Просто не разбирам защо не го помня.
— Детето в теб те пази от спомена. Но това отхвърляне създава други проблеми. За да ги излекуваме, трябва да накараме детето в теб да ни разкаже истината.
— Страх ме е — каза Криси.
— Аз ще ти държа ръката в това пътешествие. Пътят към спомена е коварен и изпълнел с болка, но на края те чака обновление и живот.
Чух как Криси въздъхна.
— Добре. А сега какво?
— Била ли си хипнотизирана някога? — попита доктор Шийн.
— Отпусни си и насочи мисълта си към дишането — каза доктор Шийн с успокояващ, напевен глас. Отнякъде долиташе тиха музика, нотите на пианото звъняха леко като дъждец по ламаринен покрив.
— Дишай дълбоко. Точно така. Настани се удобно в креслото. Отпусни лицето и шията. Отпусни цялото тяло. А сега си представи ярка бяла светлина. Светлината ще плъзне от главата ти надолу по тялото, освобождавайки всичко, което докосне. Всяка клетка, всеки мускул, всеки орган ще бъде докоснат от прекрасната ярка светлина. Чувстваш се спокойна и безметежна, докато тя минава по кръвоносните съдове из цялото тяло. Гледай светлината. Усещай как нейният покой изпълва дробовете и сърцето ти, достига навсякъде, отпуска те все повече и повече.
Не знам за Криси, но на мен определено ми се доспа. Или доктор Шийн наистина си разбираше от работата, или не биваше днес на обяд да пия две бири със сандвича.
— Освободи съзнанието си от нормалните ограничения на времето и пространството. Скоро ще можеш да си припомниш всичко и да се изцелиш.
Доктор Шийн помълча и аз си представих как Криси лежи със затворени очи. После докторът започна да брои отзад напред.
— Десет, девет, осем… слизаш все по-дълбоко и по-дълбоко, седем, шест, пет… чувстваш се тъй спокойна и безметежна, четири, три… напълно отпусната… две, едно. Ти изпитваш дълбок покой, намираш се в съвсем непознато състояние.
Главата ми клюмна, сепнах се и за момент изпаднах в съвсем непознато състояние. Имах чувството, че съм задрямал на лекция по политология в Пенсилванския университет.
— Представи си, че слизаш по красиво стълбище към най-дълбоките кътчета на съзнанието — говореше доктор Шийн, — към място без пространство и време, където всичко се свързва и обединява, където царува безкрайна мъдрост и можеш да си припомниш всичко. Виждаш ли го?
— Да — отговори сънливо Криси.
— Сега виждаш тунел с ярка светлина в другия край. Тръгваш по тунела към светлината. Когато излезеш на светло, ще бъдеш на друго място и в друго време. Ще можеш да си припомниш всичко. Мъдростта, знанията и спомените са в теб. Детето в теб е готово да проговори.
Ново мълчание, нарушавано само от тихите звуци на пианото и флейта. После прозвуча гласът на доктора:
— На колко години си, Кристина?
— На единайсет.
— Щастливо момиче ли си?
— О, да. — Думите бяха бавни, но ясни, произнесени с нежен детски глас. — Имам всичко, което може да иска едно момиче.
— Какао имаш?
— Играчки, приятели и чудесна мама.
— А баща ти?
Кратко мълчание.
— Той ми дава всичко.
— Мама обича ли го?
— Не знам.
— Кристина, аз съм доктор Шийн. Аз съм приятел на твоята мама.
— Знам. Ти се грижиш за нея. Харесваш й. Тя ми го каза.
— Майка ти е чудесна жена. Разкажи ми за баща си.
— Той я удря. — Кристина се разхълца. — Много я удря и казва лоши думи. Мама се разболя, затова не излиза от стаята. Татко се пренесе в друга стая, близо до моята.