— Удря ли те баща ти?
— Не. Никога. Дори когато съм лоша.
— Кога си лоша, Кристина?
— Когато не правя каквото ми каже татко.
— Той докосва ли те по начин, който те плаши?
Тишина.
— Не.
— Идва ли в твоята стая да ти прави разни неща?
— Не. Не си спомням нищо такова.
— Кристина, понякога паметта е странна. Едни спомени откриваме без усилие, а други само усещаме. Какво усещаш?
— Не знам. Странни неща.
— А, това може да е началото. Знаеш ли какво е секс?
— Да.
— Правила ли си секс с баща си?
Ново ридание.
— Не помня.
— Но ти плачеш. Защо плачеш?
— Не знам.
— Кристина, виждала ли си някога следи от диво животно в гората?
— В гората не, но съм виждала следи от костенурка по плажа.
— А самата костенурка виждала ли си?
— Невинаги. Понякога само следите.
— Но знаеш, че костенурката е била там.
— Да.
— Аз виждам следи от животното из целия ти живот. Чудовището е било там. Мисля, че и ти го виждаш, но си го затрупала много дълбоко. Можем ли да разровим, можем ли да разкрием чудовището?
— Не знам.
Щрак. Това пък какво беше, по дяволите? Тихо щракване на изключен касетофон.
После гласът на Шийн:
— Да поговорим за баща ти.
Момент! Спрях записа и го върнах назад. Пак същото щрак, после гласът на Шийн. Колко бе траяла паузата? Секунда, минута, осемнайсет минути и половина? Какво бе казал Шийн в сумрачния си кабинет на обърканата и хипнотизирана млада жена? И какво казваше в момента?
— Да поговорим за баща ти.
— Винаги съм обичала татко. Винаги.
— Браво, Криси. Добро момиче.
— И татко винаги ме обича.
— Така ли?
— Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…
— Какво. Кристина?
— Вече си спомням. Спомням си.
— Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?
— Аз правя татко щастлив. Уж, че съм мама.
— Той идва ли в стаята ти?
— Да.
— Правиш ли секс с татко си?
— Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.
Изслушах и останалите записи. Спомените ставаха все по-конкретни и ярки. Детинският глас на Криси разказваше какво си шепнели нощем с баща й „Нашата малка тайна“ — казвал той. Виковете на зряла жена отразяваха нейната ярост. Говореше ту будна, ту под хипноза. Чувах риданията й, докато описваше колко я боляло „там долу“. Чувах гласа и да се прехвърля от невинното детско объркване към гневните крясъци на зряла жена.
Мъжкарят на стадото. Хромозомите му го тласкат към оцеляването на най-силния и заради това той е готов да убива. Потъпкал душата си, той осквернява земята, отрича своя Създател и не признава друга власт, освен собствената си воля. Стъпят най-долу върху еволюционната стълбица, той налага физическата си власт над жените чрез побой и насилие. А още по-ниско от този космат братовчед на Homo sapiens neanderthalensis стои едно гнусно адско изчадие — бащата, готов да изнасили детето си.
Разтреперан от гняв и погнуса, за момент бях готов да убия собственоръчно Хари Бърнхард. И това ме накара да се замисля. Истински или не, спомените звучаха убедително. И макар да знаех, че някогашното насилие не оправдава убийство, аз се питах дали съдебните заседатели не биха склонили да предявят на Кристина по-меко обвинение, или дори да я оправдаят.
На последния запис Криси не бе хипнотизирана. Разказваше на доктор Шийн за живота си, за провалените връзки, алкохола и наркотиците. Благодареше му, че е отворил вратата към миналото.
— Обмислих онова, за което говорихме вчера — каза тя.
— Потребността от цели? — попита Шийн.
— Не. Онова, за което говорихме после.
Кратко мълчание.
— О, това ли?
— Взех решение, което няма да ти хареса.
— Може би не трябва да ми го казваш.
Какво беше това, по дяволите? Защо го усукваха?
— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.
— Добре тогава. Но първо нека…
Чух скърцане на стол и шумолене на хартии.
Щрак.
Пак. По дяволите! Изчаках, но вече нямаше нищо. Само тихото шумолене на въртяща се лента. Потърсих друга касета. Нямаше. Погледнах датата — 14 юни 1995 година.