Но това бе прели малко. Сега жената бръкна в малката черна чантичка. Едрият мъж до мен като че я позна и на устните му се появи колеблива усмивка. Когато усмивката изчезна, аз се озърнах към Криси Бърнхард, която вече държеше „Берета 950“ — смешен мъничък пистолет, стрелящ с куршуми двайсет и втори калибър. Общо взето калпаво оръжие за убийство, но пък тежи по-малко от триста грама и оставя в чантата място за цигари и грим.
По лицето й плъзна самотна сълза — стече се покрай изящните очертания на гранитните скули — сетне Криси Бърнхард стисна пистолета с две ръце и даде първия изстрел. Трясъкът не бе силен, напомняше гърмеж на бутилка шампанско и навярно повечето клиенти си помислиха, че управата е решила да почете с пенливия калифорнийски буламач своите гости от „Мо Са Би“ или някоя друга изчанчена тайфа.
Естествено, дебелият мъж с оредяла прошарена коса не помисли подобно нещо. Особено след като високо отдясно върху гърдите му изникна червено петно. За секунда той застина от смайване, гледайки как кръвта шурти по широката бяла риза. После безмълвно вдигна очи към високата млада жена.
Аз също.
По прекрасното лице плъзна втора сълза, искряща в лъчите на малките прожектори над открития бар. Наоколо палми в саксии шумоляха под ласките на мекия нощен вятър, понесъл соления океански дъх, смесен с аромат на жасмин и висококачествена марихуана местно производство.
В цялата сцена имаше нещо холивудско, само че ако това беше кино, аз щях да се метна с плонж от табуретката и да избия от ръката й пистолета, а после тя щеше да се влюби в мен.
Но не се метнах. И тя не се влюби. Всъщност знам ли…
Зяпнал досущ като ченгето от онази снимка, на която Джак Раби застрелва Лий Харви Осуалд, аз я гледах как стреля повторно, този път по-надолу. Куршумът закачи отстрани таза на жертвата и рикошира към пода, откъдето по-късно полицаите го прибраха в найлонова торбичка, както си им е навикът.
Всички знаят, корабът потъва. Всички знаят, капитанът лъже.
Залепнал за табуретката, аз видях как Криси Бърнхард свали пистолета още по-надолу и се прицели в слабините на мъжа.
Всеки има скапаното чувство, че баща му е на смъртен одър.
Мъжът се помъчи да прикрие слабините си с длани. Третият куршум мина между разперените му пръсти, закачи пениса, навлезе в бедрото и се заби в костта, без да я строши.
Всичко това стана за броени секунди. Ръсти дори не мръкна, само дето леко се приведе към мен, по-настрани от стрелбата. Някога на игрището станеше ли напечено, той вечно гледаше да духне към скамейката, а мен оставяше да търча с разбитите си колене срещу разни горили.
Когато тя се прицели отново, аз най-сетне скочих от табуретката, хвърлих се с плонж и избих пистолета. Криси Бърнхард припадна и аз я подхванах — просто стоях и я държах на ръце, а бузата и лежеше върху рамото ми и дългата руса коса ме гъделичкаше по врата. Точно така се появих на първата страница на „Маями Хералд“ — с припаднала хубавица в ръцете и глуповато отворена уста. Под снимката напечатаха: „Адвокат обезоръжава фотомодел… твърде късно“.
Открай време съм си такъв — вечно не ми достига една крачка.
Зоната на сблъсъка
— Отцеубийство — изрече с погнуса доктор Чарли Ригс. — Престъпление, познато още от Библията.
— И от митологията — добавих аз.
— Едип, разбира се — каза Чарли. — И още… чакай да видим.
Да разговаряш с пенсиониран съдебен лекар е като да играеш покер с идеи вместо карти. Днес обаче бе мой ред да раздавам.
— Орест — казах аз. Рядко ми се случва да надприказвам Чарли, затова държах да използвам възможността докрай — Орест обезглавил майка си Клитемнестра, защото организирала убийството на баща му Агамемнон.
Той ме изгледа като любящ учител. Забавно е да докажеш, че не си пропилял петте години учение в Пенсилванския университет. Като първокурсник ме поканиха в студентския театрален клуб да играя Големия Жул от пиесата „Момчета и кукли“, навярно защото останалите от трупата имаха телосложението на Майкъл Фокс. Оказа се толкова интересно, че зарязах физкултурните специалности и се насочих към актьорското майсторство, където поемах най-вече ролите на едри и тъпи образи. Знам, ще речете типажи. Любимата ми роля беше на Лени от „За мишките и хората“ и още си спомням как залата се разхълца, когато помолих Джордж да ми разкаже за къщичката, а той извади пистолета от джоба си. „И ще се грижа за зайците“ — казах аз, а Джордж се прицели в тила ми и публиката почна да подсмърча. Само за едно съжалявам — че баба не беше там.