— Джейк, mi amigo, колко се радвам да те видя — възкликна Роберт Кондом, както си стоеше с вдигнати ръце и окървавен нос насред водата.
Песента на сирените
Влезеш ли във фоайето на хотел „Фонтенбло“, мигновено се пренасяш в 1959-а. Сякаш всеки момент ще чуеш Боби Дарън да пее „Мак Ножа“ и не би те учудило, ако зърнеш Сами Дейвис Джуниър да излиза от билярдната, увлечен в разговор с Франк Синатра. Архитектурата — изцяло в позлата и мрамор представлява смесица от фалшив френски стил и автентична флоридска безвкусица. През последните години загубихме редица местни забележителности. От булевард „Бискейн“ изчезна емблемата на „Копъртон“ с кученцето, което дърпа бикините на малко момиченце. Няма ги вече „Истърн Еърлайнс“, „Пан Ам“ и „Маями Нюз“. Но „Фонтенбло“ все още е тук и аз си го обичам. Той е непретенциозен в претенциите си и из него няма да зърнеш умопомрачително модните тълпи от Саут Бийч.
От фоайето слязох с ескалатора в сутерена, обиколих задължителните павилиончета за слънчеви очила и прочие дреболии и открих нещо ново. Магазин за шпиони. На витрината имаше дистанционно управляеми касетофони за лов на неверни съпруги или съдружници, бинокли с вградена подслушвателна апаратура, защитни одеяла против бомби и електрошокови палки с напрежение деветдесет хиляди волта. Мила картинка, помислих си аз, но хотелът може да стори и повече. Нима при непрестанно нарастващите заплахи срещу туристите не трябваше да предложат обогатена програма: закуска или вечеря плюс противокуршумна жилетка и извозване от хотела с бронирана лимузина?
Мекият сезон бе свършил и наближаваха летните жеги, тъй че в басейна се плацикаха само неколцина чилийски туристи, избягали от студовете в родината си. Слънцето припичаше здравата, но лек океански ветрец шумолеше из палмите и поддържаше температура в рамките на поносимото.
Лесно открих Криси. Беше по бял бански костюм, изрязал ниско отпред и високо отстрани. Седнала под един чадър върху брезентов режисьорски стол, тя приличаше на пчелна царица сред своя трудолюбив рояк. Гримьорката — бледа млада жена без грим пудреше челото й. Фризьорът — мършав младеж с чорлави кичури по раменете въртеше над косата й портативен сешоар. Бос асистент по къси панталони й правеше вятър със списание.
Костелив млад мъж, навярно режисьорът, стоеше до Криси и размахваше папка към грамадния бъбрековиден басейн, в който малък водопад се лееше върху купчина фалшиви скали. Изглеждаше на около двайсет и пет години и около плещите му се ветрееше грамадна сива тениска, принадлежаща според надписа на „Мечоците“ от Чикаго, макар че се съмнявах този образ изобщо да е чувал за Майк Дитка, камо ли поне веднъж да се е потил на тренировка.
— Криси, изглеждаш направо вълшебно — прехласваше се образът. — Перфектно! А сега кадър три, на слънце в лагуната.
Добре де, знаех си, че не снимат „Отнесени от вихъра“.
На друг брезентов стол седеше още една манекенка — мургава млада жена по зелени бикини. Стори ми се нацупена, може би защото всички се въртяха около Криси, или пък просто така си изглеждаше. Операторът се въртеше с видеокамера край басейна, а асистента гледаше показанията на светломера. Неколцина техници и общи работници размъкваха наоколо прожектори, рефлектори и други снимачни приспособления. С две думи, кипеше трескава дейност, досущ като пред космически старт. Всички бяха по шорти и тениски, с изключение на моя милост, чиято небесносиня риза вече почваше да потъмнява под мишниците.
Тръгнах към Криси, когато една жена с хронометър на врата размаха ръка.
— Хей! Забранено за външни лица.
— Аз съм с Криси — отвърнах аз.
Тя ме изгледа недоверчиво, но в този момент бях спасен от клиентката си.
— Джейк! Насам. След малко свършваме.
Ухилих се гадно на хронометраджийката.
— Сигурно е голяма мъка да снимаш реклами.
— Това не е реклама, а промоция — отговори обидено тя.
— Извинявам се.
Минах покрай нея и навлязох в кръга около Криси. Общественото ми положение стремително летеше нагоре.
Режисьорът ръкомахаше и продължаваше да говори:
— Това не е просто плажно масло. То е позиция, начин на живот. Кара те да заблестиш не само отвън, но и отвътре.
— Само ако го пиеш — обадих се аз.
Криси прехапа устни, за да не се разсмее. Режисьорът раздразнено вдигна очи, после продължи да говори на великолепната млада жена, която в момента очакваше съдебен процес за убийство, но изглеждаше готова за едноседмичен отпуск в Барбадос.