— Накарай ги да видят твоята joie de vivre15. Нека хубостта се излъчва от теб като слънчев лъч, като топла любовна целувка. Слънцето ни дава надежда, обновление…
— Рак на кожата — услужливо подсказах аз.
Неосъщественият Спилбърг извъртя глава към мен и се навъси.
— Ако сте тук за застраховката, всичко е уредено.
— Застраховката ли?
— Да! — отговори сприхаво той. — Срещу всякакви рискове. Вие не сте ли хотелският юрист?
— На такъв ли ви приличам?
Криси се изкиска, а режисьорът присви очи.
— Всъщност не. Бих ви дал ролята на човек от охраната, може би бивш боксьор със строшен нос и съмнително минало.
— Адвокат съм.
— В живота може би, но на екрана в никакъв случай. Прекалено сте як. — Той ме тупна по рамото, онова със сребърния пирон отвътре.
— И прекалено праволинеен. Същински спортист на финала.
— И до четвъртфинал не съм стигал — казах аз, но той не схвана намека.
Криси скочи от стола и пред челото й провисна руса къдрица. Фризьорът сложи ръце на кръста си и я изгледа свирепо.
— После недей да обвиняваш мен, че изглеждаш сдъвкана и изплюта.
— Джейк, благодаря, че дойде — каза Криси и ме прегърна. — Изчакай само минутка, после те поговорим.
Минутка.
Вероятно в модния свят това означава „докато се свечери“. Защото трая около шест часа.
Заснеха двете манекенки в басейна под водопада. И защо беше тоя зор за косата? Не ме питайте: тя си остана мокра почти през целия ден. Заснеха още кадри на сушата, докато двете се мажеха с плажно масло, а някакъв загорял и атлетичен тип с бели панталони и сиво яке обявяваше: „В слънчев ден всички сме слънчеви. Нека видим как Криси и София се радват на слънцето.“ После взе да разправя за алое, витамин Е и здравословен тен. Мене ако питате, и Марлон Брандо не би се справил по-добре.
След това целият екни се прехвърли на плажа, където заснеха как двете момичета правят пясъчни замъци, тичат из водата, катерят се на сърф, гмуркат се, карат джет, играят на фризби и подскачат около волейболната мрежа с двама хубавци, които изникнаха изневиделица, демонстрирайки лъскави мускули и перлени усмивки.
Голяма работа. Приличаше ми на една от онези реклами за бира, където показват тъй невъобразимо красиви хора, че ти се ще някой да си скъса сухожилие, докато търчи подир топката или шишето. Но не беше реклама за нашите пикливи американски бири. Беше, да ме прощавате, промоция на ананасово плажно масло „Пит“.
Поизчаках малко, после отскочих до най-близкото плажно барче за една бира и хамбургер. Не ми оставаше нищо друго, освен да кисна на сянка, докато Криси припечелваше с пот на чело своите петстотин долара дневно — точно с петстотин повече, отколкото вях да изкарам аз.
Когато се върнах на плажа, снимаха последната част, наречена както ми каза жената с хронометъра, „моткане“. Криси и Софи просто си бъбреха и небрежно вървяха покрай водата. Наоколо куцукаха няколко старчета, включително един дядка с еврейска шапчица и торбести гащи до коленете. Той спря и се загледа в двете жени. Беше хубава сцена — контраст между старост и младост и прочие артистични дивотии, — но дядката я провали, като се почеса на едно място, където никой не слага плажно масло.
От все сърце се надявах да не срещна на плажа Дон Шула. Или баба. Бях само по ослепително ярък оранжев бански, при това толкова тесен, че не можеше да побере и автоматична писалка, камо ли… е, нека го наречем инструмент на защитника. Криси бе помолила един от колегите манекени да ми услужи, та да се отърва от мокасините и дългия панталон. Обикновено ходя на плаж с рязани джинси или гащета от епохата на черно-белите филми. А ето че сега стоях тромав, смутен и разголен.
— Кой ти разработи тоя небрежен имидж? — бе попитал най-сериозно услужливият манекен — Келвин май е най-подходящ за теб, но сигурно неговите модели ти идват теснички в раменете.
— Моят имидж — рекох му аз — е разработен в спортните съблекални. Вехти фланелки и избелели анцузи. Ако ми потрябва нещо ново, ще се обадя на моделиера си.
Сега денят гаснеше и двамата с Криси се разхождахме по плажа.
— Изслушах записите — казах аз.
— Трябва ли да говорим за това? — попита тя.