Нямаше да ми е за пръв път да обърквам красотата с невинност. Сега се чудех дали не съм станал пионка в някакъв сложен заговор. Игра на убийство и прикритие с участници Гай Бърнхард, Лари Шийн… и Криси. Възможно ли бе? Всичко да е уредено от самото начало със скалъпени басни за изнасилване. Но защо?
Прогоних грозната мисъл и отново погледнах Криси.
— Уважавам те, Джейк — каза тя изведнъж.
— Какво?
— Ти наистина се мъчиш да ми помогнеш, нали?
— Естествено. Това ми е работата.
— Аха… Ти си много привлекателен мъж, Джейк.
— И преди всичко твой адвокат — строго отвърнах аз.
— Едното противоречи ли на другото?
Загледах се как един мъничък краб притича покрай водата, и се зарови в пясъка.
— В интерес на истината — да. Поне докато не мине процеса. После…
Не довърших. Ако не станеше някакво чудо, после тя щеше бъде в затвора.
— Значи просто си вършиш работата?
Задяваше ме.
— Добре де, има и нещо повече. Харесвам те. Много. Няма да разправям колко си хубава, защото сигурно всеки срещнат мъж ти го казва. И няма да си опитвам късмета, защото това само ще ми размъти главата, без да помогне на делото.
— Ще спечелиш ли заради мен?
— Ще се опитам да спечеля.
„Само не питай как — помислих си аз. — Просто нямам представа“.
— Вярваш ли ми, Джейк?
— Вярвам, че си убедена в онази история с баща ти, и ще я използвам, защото не разполагаме с друго. Но нещата са по-сложни. В живота винаги е така. Налага се да надничам под дърво и камък.
— И какво се надяваш да откриеш?
— Каквото има обикновено отдолу. Змии.
— Змии — повтори Криси.
Спомних си за сеансите и кошмарите й. Може би тя също си спомни.
Повървяхме още няколко минути, докато отпред се появиха „Итън Рок“ и „Фонтенбло“. Криси се обърна към мен, протегна шия и лекичко ме целуна по бузата.
— За какво? — попитах аз.
— За това, че си мъж, когото мога да гледам, без да лягам по гръб.
— Дадено — казах аз. — Засега.
Тя побягна, разхвърляйки пясък с петите си. Погледах я, после се втурнах след нея. Криси тичаше плавно, прасците й се издуваха на всяка крачка, а дупето се въртеше изкусително. Никога не съм бил сред най-бързите защитници по Източното крайбрежие, но все още можех да догоня на плажа една манекенка.
Стига да исках.
В момента бях напълно доволен от положението. Добре де, знам, знам. Съвременният мъж не би трябвало да реагира като потомък на пещерните маймуни. Старая се, наистина се старая. Но в много отношения представлявам жив анахронизъм. Не отговарям на съвременните стандарти. Все още придържам вратата пред дамите, казвам на сервитьорките „Благодаря, госпожо“ и плащам сметката, когато изведа госпожица (да, все още употребявам тази дума) на вечеря. Предпочитам Тони Бенет пред Тупак Шакур, Норман Рокуел пред Анди Уорхол и Джин Кели пред Майкъл Джексън. По онова време още не ме е имало, но все си мисля, че въпреки войната през четирийсетте години е било по-хубаво, отколкото през деветдесетте.
Бяхме само на петдесетина метра от чадърите и шезлонгите пред „Фонтенбло“, когато Криси сякаш се препъна. Догоних я точно когото спря, завъртя се и тялото й омекна.
Имах чувството, че преживявам отново същата сцена. Само че този път не беше застреляла никого.
Подхванах я точно както в бара и вдигнах тялото й на ръце. Докато я притисках към гърдите си, тя прошепна моето име. После задълго настана тишина, нарушавана само от познатия плисък на пълните по пясъка.
Криси се свести уморена, замаяна и гладна. Носехме се към Коконът Гроув с моя стар олдсмобил. Докато тя дремеше, аз извадих клетъчния телефон — една от малкото ми отстъпки пред съвременните технологии. Моят приятел, легендарният адвокат Стюарт 3. Гросман, бе казал веднъж, че клетъчният телефон е най-великото постижение на нашия век. В никакъв случай, възразих аз. На първо място стои сутиенът с подплънки.