— Не биха дали под съд някой опосум, задето краде манго, нали Джейк?
— Не, просто ще го застрелят, както искаше да направи Гай Бърнхард.
— Тоя puerco22! Да крадеш от Гай Бърнхард, не е престъпление.
На горния етаж някакъв затворник викна на друг да си намали радиото.
— Какво искаш да кажеш, Роберто?
— Онзи hijo de puta23 краде вода от половината фермери в Южен Дейд. Братовчед ми Хавиер има стотина декара само на три километра от фермата на Бърнхард и кладенците му пресъхнаха.
— Бърнхард ми разказа за тамошните препирни около водата.
— Бас държа, че не ти е казал всичко.
— Стара история, Роберто. Богатите стават псе по-богати. Бедните умират от жажда.
— Да, ама знаеш ли, че Бърнхард изхвърля по-голямата част от водата, която изпомпва?
— Какви ги говориш?
— Напоителните му вади се вливат в един голям канал, дето отива право към Бискайския залив. След като напои дърветата, Бърнхард продължава да помпа и изхвърля водата. Видях го с очите си. Преди да направим удара с мангото, три нощи наред проверявах градините, цялото имение обиколих пълзешком. Водата в канала беше дълбока метър и половина и течеше като река право на изток.
— Глупости. Той продава водата. Защо да я похабява?
— Откъде да знам?
— Премяташ ме, нали, Роберто? Пак замисляш някакво оправдание. Не си ходил да крадеш манго. Работиш пол прикритие за Службата по водните ресурси.
— Джейк, mi amigo, трябва да ми повярваш. — Правеше се на много обиден. Затворниците умеят да те засрамят. — Гай Бърнхард изхвърля вода в залива. Кълна ти се. Чувал ли си ме някога да лъжа?
— Само под клетва — казах аз и си спомних за Рой Кон.
— Е, казвам ти, че го видях с очите си.
Но защо, питах се аз. Напрегнах си мозъка, без да родя каквато и да било идея. Любителят на манго, всеотдайният брат и запален стрелец Гай Бърнхард ставаше все по-загадъчен.
— Та да си дойдем на думата, Джейк. Не биваше да ме арестуват, задето съм крал манго от онзи cabryn24. Трябваше…
— Знам, знам, Роберто. Трябваше да ти дадат медал.
Спомени
— С какво мога да ви услужа, мистър Ласитър? — попита тя.
— Можете да ми викате Джейк.
— Чудесно, а вие можете да ме наричате доктор Сантяго. — Тя избухна в сърдечен смях. — Шегувам се името ми, с Мили.
Доктор Милагрос Сантяго беше едра жена на около петдесет години, с очила, вдигнати върху челото. Кабинетът й се намираше на втория стаж в една сграда на „Корал Уей“ — оживена улица с високи индийски смокини и множество магазинчета. Беше горещ юнски ден, но вътре климатикът работеше с пълна сила. Фикусът в ъгъла стърчеше самотно и май се нуждаеше от психиатрична помощ. Стените бяха покрити с бежови платнени тапети. Освен бюрото имаше диван и две кресла в меки кафяви топове.
— Чарли Ригс каза, че можеш да ми помогнеш по един случай — казах аз.
— Mi guerido hombre!25 Да не си приятел на Чарли?
— Той ми е като баща.
— Толкова мил човек. Когато бях в отдела по престъпно поведение, разработвахме заедно психологически портрети на серийни убийци.
— Марли не ми каза, че си била във ФБР.
— Не съм била. Просто им сътрудничех, пишех куп отчети, които никой не четеше. Три години слушах сексуалните фантазии на затворниците от смъртните отделения и накрая реших да сменя професията.
— Частна практика — казах аз.
— Да. Сега разни скучаещи домакини ми разправят как мечтаят Клинт Истууд да спре с камионетка пред тях и да им набере цветя.
Тя смъкна очилата върху носа си и ме огледа за миг.
После стана и отиде до бръмчащата кафеварка в ъгъла. Завъртя една ръчка и гъстата черна течност забълбука в две миниатюрни чашки.
— Ако дам на пациентите пълна чашка — каза Мили, — приказват толкова бързо, че не успявам да водя записки.
Тя ми подаде димящото ракетно гориво, което пия без захар за пълно недоумение на кубинските си приятели.
— Едно време ходих няколко пъти на психоаналитик — казах аз.
— Браво. Някои хора не смеят да си признаят.
— Тъкмо ме бяха изритали от „Делфините“, една приятелка ме заряза и в три правни факултета не искаха да чуят за мен.
— Изглежда, животът ти е бил в своя надир26, а и едва ли си можел да се похвалиш със самочувствие.