Харисън Бейкър вече ми бе изнесъл историческа лекция за Евърглейдс, тази широка и бавна река, течаща от езерото Окичоки към Мексиканския залив, е усмирена с две хиляди и петстотин километра канали и дига, двеста конструкции за контрол нивото и осемнайсет помпени станции. Грамадна водопроводна система се мъчи да задоволи потребностите на фермерите промишлеността на десет милиона души в южния край на щат. Околната среда последна грижа. Размерите на блатата вече са паднали наполовина, а броят на застрашените видове расте с всяка година.
— Южна Флорида преживява екологична катастрофа — каза Бейкър. — Имаме десет пъти по-малко блатни птици, отколкото в началото на века. Орязваме притока на прясна вода през блатата и Флоридският залив загива. Водорасли задушават крайбрежните треви и тровят водата. Рибата измира. Мочурищата са замърсени с живак, фосфор и пестициди. Ерозията отнася плажовете, мангровите гъсталаци са пълни с боклук, рифовете умират и всяка седмица нови и нови строежи се разпростират на запад от Маями, Форт Лодърдейл и Маями Бийч, поглъщайки остатъците от солените плитчини.
— Ами водата? — попитах аз. — Прясната вода?
— А! — Очите му се присвиха в печална усмивка. — Там е цялата работа. Точно тая вода ще ни изяде главата. Изчерпваме я до дъно и никой не дава пет пари за това.
Тайгър спря лодката до някаква масивна метална конструкция на подпори. Тук, сред пущинака, тя изглеждаше като паднала от Марс.
— Станция за воден контрол — каза той, сочейки нашественика. — Още един безсилен опит на човечеството да овладее природата. Всеки път се прецакваме.
Тайгър остави двигателя на празен ход, а Бейкър се озърна към хоризонта.
— Дай метеорологичен бюлетин, Джейк.
Проследих погледа му. Откъм запад се задаваха тежки буреносни облаци.
— Ще вали — казах аз.
— Адски си прав — разсмя се Бейкър. — Започва дъждовният сезон. И това е най-голямата подигравка. Преди двеста години пиратите дори не слизали на сушата, за да заредят прясна вода. Тя извирала насред Бискайския залив — такъв бил напорът на подпочвените води. Е, какъв ни е проблемът сега? Не вали по-малко. Дявол да го вземе, през 1994-а имаше двеста двайсет и пет сантиметра валежи! Обикновено са от сто и петдесет до сто и осемдесет, и пак няма вода. Защо?
— Каналите — отговорих веднага аз, защото цял ден го бях слушал най-усърдно.
— Точно така. Изпускаме по-голямата част от водата в океана. Фиу-у-у! — Той размаха ръка. — Имаме прекалено много валежи през лятото и прекалено малко през зимата, а след като съсипаха блатата, които представляваха естествен резервоар, подземните водоносни слоеве се оказаха недостатъчни. Нямаме планини със снегове и езера. Нашият природен резервоар е огромна подземна гъба от варовик и пясъци. Но вече сме загубили половината мочурища в този щат, над дванайсет милиона декара. Всяка година полагат още асфалт, строят нови жилища и търговски центрове, новото на подземните води продължава да пада, а солената вода прониква все по-навътре от морето.
Минахме покрай почти пресъхнала мангрова горичка, където птиците газеха из плитката вода и търсеха малки рибки. Небето над нас притъмняваше и в далечината припламваха мълнии.
— Тогава защо не вземем да разрушим всички гадости и да възстановим нещата както са си били? — попитах аз.
Избухна дружен смях.
— Е, това ми хареса! — Бейкър се завъртя към Джими Тайгър. — А на теб, Джими?
— И още как. Да издавим всички бледолики!
— Като нищо ще ги издавим — рече Бейкър, — поне по-ниските. На нашия Джейк водата ще му дойде до шия. — Той пак се обърна към мен. — Не е чак толкова трудно да възстановим Евърглейдс, като оставим водата да си приижда нормално. Естествено, всичко на запад от шосе 1–95 ще бъде наводнено. Истината е, че Флорида не е сътворена за хората, във всеки случай не и за милиони. Може би няколко хиляди от сънародниците на Джими Тайгър могат да живеят по тия места в хармония с естествения ритъм на пороища и засушавания. Ние обаче не сме за тук.
— И какво е решението? — попитах аз.