— Можем да започнем с опазване на природните ресурси. Използваме по деветстотин литра вода на човек дневно. В Европа мярката е около двеста и седемдесет литра.
— Само че ние обичаме да караме големи коли, да стоим дълго под душа и да гледаме зелена трева.
— Вярно, Господ ни е дал това право — призна Бейкър с тъжна усмивка. — Само че Господ ни готви и изненада. Един ден водата ще свърши.
— Какво може да се направи?
— Федералното правителство обеща да възстанови част от блатата. Армейските инженерни части ще отклонят водите обратно към Шарк Ривър, която пък ще се влива в националния резерват.
— Добре — казах аз. — Би трябвало да си доволен.
— Доволен съм, но вие, гражданите, няма да сте. Нито пък фермерите. Това означава по-малко вола за вас. Няма да стига за всички. Току-виж станало като на някои от Карибските острови, където просто изключват водопровода, когато вали. Представяш ли си? Хората плащат по триста долара за хотелска стая, а не могат да вземат душ или да си измият зъбите. Край на новите канализационни проекти, край на зелените площи, ограничаване на водата до около една четвърт от сегашната консумация. Повечето фермери ще останат без залък, макар че вината си е тяхна, по дяволите. Джейк, виждал ли си онези нови напоителни кули с водно съоръжение на върха, дето се върти като фонтан?
— Да. Гай Бърнхард сигурно има десетки.
— Бърнхард! Тоя кучи син е по-годен и от баща си. Той е най-големият разхитител на води в Южен Дейд. Всяка от онези кули изстрелва пет хиляди литра в минута, а половината се губи от изпарения и неточно насочване.
Мъчим се да ги накараме да използват модерна капкова технология и да задържат почвената влага с торфено покритие, но водата тъй отдавна им е излизала евтина, че не щат да го правят. Получават от Службата по водните ресурси разрешителни за изпомпване на определени количества и всичко им излиза без пари. „Земята е моя и водата си е моя“. Така казват Гай Бърнхард и другите като него. А властите са безсилни да им попречат. Няма как да измерят водата, няма инспектори да ги спират. Всичко е въпрос на чест, но хора като Гай Бърнхард нямат такава. Той е свиня, дето…
Бейкър се замисли за подходяща дума.
— Дето ни пие кръвчицата — подсказах аз.
— Точно така. Но иде Видовден, Джейк. Бас държа, че скоро по тия места ще избухнат истински водни войни.
— Водни войни ли? Звучи ми като в третокласен каубойски филм.
— Нищо подобно. Вече има такъв случай в Тампа. На богобоязливите хорица от област Хисбъроу и Паско им дошло до гуша да гледат как блатата и езерата пресъхват, за да могат онези от Сейнт Питърсбърг да си отглеждат цветя през зимата.
— И какво станало? — попитах аз.
— Организирали си въоръжени отряди и взривили тръбопровода.
Това ми напомни за съседите на Гай Бърнхард.
— Не разбирам — казах аз не за пръв път през живота си. — Ако има война, къде минава фронтовата линия?
— Много просто, Джейк. Между хората, които контролират водата, и всички останали. Някога земята е означавала богатство и власт. Днес или в близкото бъдеще на нейно място идва нова ценност. Малцина го разбират, по дяволите, но целият ни свят се променя. Вече всичко опира до водата.
Трудова злополука
Вече дъвчех третата тревичка, когато Роберто Кондом се появи и седна срещу мен на откритата масичка пред крайпътното заведение за скара. Падаше здрач, но движението не спираше, а от асфалта се вдигаше пара. Колите надуваха клаксони и бензиновият им пушек се смесваше с миризмата на печени ребра.
Предложих на Роберто да му взема сандвич със свинско, но той отказа, озърна се нервно на всички страни и прошепна тревожно:
— Не мога да си позволя да ме спипат, Джейк. Знаеш го. Кой друг ще знае, ако не ти?
— Нужен си ми, Роберто. Довери ми се. Нали те измъкнах под гаранция.
— Добро де, ама ако ме сипнат…
— Знам, знам. Ще те защитавам безплатно.
— Друг път! Ще те накисна. Не на мен, а на теб ще ти трябва адвокат.
От съседната маса един шофьор с татуирани бицепси стрелна поглед към нас. Вдишах чинията ребра със сос барбекю — с повече оцет и малко кайенски пипер и отсипах върху пържените картофи.
Реших да ударя на чувства.
— Вечно приказват за адвокатския дълг към клиента, клиентът няма ли дълг?
— Chingate! — отвърна лаконично Роберто Кондом.