— Какво беше това? — долетя от къщата гласът на Бърнхард.
Докато Бърнхард пристъпваше до прозореца, аз се притисках към меката пръст и захлупих главата си с длани. Усещах го как наднича само на метър над мен.
Кучето залая по-силно, после млъкна. Дали не беше Баскервилското куче? Или може би Бърнхардското.
Гай Бърнхард обърна гръб на прозореца. Надигнах глава и видях, че Роберто Кондом е изчезнал.
Бърнхард пак каза нещо, но чух само последната дума:
— … вода.
— Наред ли са разрешителните? — попита Шийн.
— Всичко е тип-топ.
— Ти си човек, изпреварил своето време.
— Имаш право — каза Бърнхард. — След двайсет години ще пишат книги за мен.
За какво говореха дявол да го вземе? Прекалено много въпроси, прекалено малко отговори. Но нямах време да мисля за това, защото чух нейде зад себе си дрезгав глас:
— Кротко, мойто момиче! Не се дърпай!
Само на десетина метра от себе си зърнах край ъгъла силуетите на човек и немска овчарка. В едната си ръка човекът стискаше каишката на кучето, в другата — пушка. Запращя радиостанция и той каза:
— Тук втори пост, при къщата съм. Хубавелка нещо е пощуряла. Май пак надуши някой опосум.
Хубавелка. Е, по-приятно звучеше, отколкото Зъбла или Фурия.
— Разбрано. — Пазачът изключи радиото. — Добре де, бягай, момиче, само да не ми домъкнеш някоя жертва на трудова злополука.
Защо ли трудова злополука ми прозвуча като адвокатска шега? Или по-точно като предсмъртна адвокатска шета.
Чух го как освободи каишката и Хубавелка се втурна запъхтяна право към мен с наведена глава и отпуснати рамене.
Изхвръкнах от храста, преодолявайки яростната съпротива на тръните.
— Мамка му! — викна пазачът. — Стой! Не мърдай!
Побягнах на зигзаг през розите. Хубавелка се втурна подир мен с мощен лай.
Прогърмя изстрел и сачмите изсвистяха високо над главата ми.
Естествено. Не искаше да застреля кучето. Гърмежът трябваше да ме сплаши, за да спра. Вместо това аз удвоих скоростта. Изглежда, че редовните тренировки от едно време си казваха думата.
Когато светнаха прожекторите, аз вече бях в манговата градина. Продължавах да бягам на зигзаг и по едно време открих, че Хубавелка подтичва край мен. Отдавна можеше да ме спре с едно яко захапвано по прасеца, но само лаеше на поразия. Изглеждаше напълно доволна да ми прави компания. Сигурно беше много по-интересно, отколкото да обикаля, вързана на каишка.
Намалих скоростта и тя стори същото. Протегнах ръка, Хубавелка я близна, после пак се разлая. В далечината крещяха хора, светнаха фаровете на джип.
— Тихо, Хубавелке — казах аз.
Тя се разлая още по-силно.
Посегнах нагоре, откъснах едно манго и го търкулнах настрани. Хубавелка изтича и го захапа. Тишина. После тя донесе мангото, пусна го до краката ми и пак залая.
Вдигнах мангото и го запокитих колкото се може по-надалече. Хубавелка се втурна нататък с радостен лай, а аз хукнах в обрата посока.
Вече почти наближавах насипа, когато чух как се включи двигател. В тъмното дебнеше още един джин. Фаровете блеснаха и ме парализираха. Джипът полетя с рев право към мен. Завъртях се и побягнах на четири крака нагоре по насипа. Чух как джипът спря и зад мен се раздадоха викове.
На върха на насипа коляното ми не издържа. Затъркалях се към водата. Отекна изстрел и наблизо се разхвърчаха буци пръст. Хубавелка пече я нямаше, тъй че можеха да гърмят както си искат.
Не знам дали се гмурнах във водата, или просто паднах, иначе тя се оказа достатъчно дълбока и бърза, за да ме понесе. Поех дъх, гмурнах се и заплувах по течението. След малко подадох глава, чух нов изстрел и пак се гмурнах. Виковете се отдалечаваха. Носех се сред изобилие от бистра, чиста вода, току-що изпомпана от земните дълбини.
След няколко минути водата стана още по-дълбока, течението се ускори. Опитах се да докосна дъното, но не успях. Легнах по гръб и оставих водата да ме носи. Не е лесно да преценяваш хода на времето, когато си напомпан с адреналин. Може би минаха десет минути, или пък четирийсет, но по някое време течението стана бавно. Наблизо плаваше клон и аз го сграбчих. После усетих мирис на застояла пола и разбрах, че наближавам залива.