От влажната почва се вдигаше нощна мъгла и изведнъж зърнах през нея над себе си призрачна светлина. После още една.
Носех се през оранжевото сияние на редица от ярки лампи и в мъглата над себе си виждах смътните очертания на сграда. Или по-точно скелета на строеж. Стоманени греди и рамки, високи десетина етажа, стърчаха като гледка от неразбираем сън. Беше нещо голямо, по-голямо от всяко друго здание по тия места — може би колкото електростанция, с грамаден бетонен комин, щръкнал отстрани като ядрена ракета.
После всичко изчезна. Блясъкът на лампите помръкна и изгасна. Докато се носех надолу по канала, в съзнанието ми изплува странна мисъл. Наистина ли бях видял зданието в мъглата, или то просто бе плод на моето въображение, на страховете и сънищата ми? Доктор Мили Сантяго, къде си точно когато ми трябваш?
Течението отново забърза. Опитах да плувам към насипа, но се оказах толкова изтощен, че оставих водата да ме носи. След малко течението пак намали скорост, после спря. Изведнъж водата стана по-топла. И солена. И безкрайна. Намирах се в Бискайския залив. Ако продължах на изток, рано или късно щях да стигна африканския бряг.
Отливът бавно ме влачеше към открито море. Останах още малко по гръб, после се преобърнах и заплувах с бавен кроул на север покрай брега. Зърнах отпред да примигват светлинките на рибарско корабче. Насочих се натам. Една риба изскочи над водата и проблясна сребристо в лунната светлина.
Постепенно си възвърнах силите и размахах енергично ръце, прорязвайки спокойната, топла вода. Внезапно ожаднях и си спомних разказа на Харисън Бейкър за пресния извор насред залива. Помислих си, че нейде наблизо имаше риф, гъмжащ от риба. После се запитах какви ли тайни има отвъд хоризонта. Като дете исках да избягам от къщи и да стана моряк. А ето че сега мечтаех само да се добера до брега. Където също ме чакаше неизвестното.
Конфекция
Полицаят почука на вратата и зачака. Аз също.
От дрехите ми се стичаше вода по дъските на коридора. Тръните бяха оставили по челото ми десетина кървави драскотини. И най-лошото — носът ме сърбеше, а с оковани отзад ръце нямаше как да го почеша.
През прозореца в дъното на коридора виждах как над океана изгрява зора. Беше минала една дълга нощ.
Полицаят почука по-силно. Иззад вратата долетя приглушен глас. След малко Криси по черно-червено копринено кимоно открехна вратата, без да сваля веригата. Сякаш изобщо не се изненада да види полицаи по никое време.
— Извинявайте за безпокойството, госпожа — каза ченгето. Да, наистина рече госпожа, а не госпожо, досущ като във филмите. Беше доста над петдесетте, сигурно му оставаше съвсем малко до пенсийката. Побутна ме към вратата. — Познавате ли този субект?
— Субект ли? — възмутих се аз. — Винаги съм се смятал за обект.
— Чакайте да го огледам — помоли Криси. Тя сви устни и ме огледа с подпухнали от съня очи. — В него има известен животински чар, нали, господин полицай?
— Трудно ми е да преценя.
— Дали да не го съблечем за обиск?
— Криси! — повиших глас аз.
— Значи го познавате — рече ченгето.
Тя отново сви устни.
— В пълни подробности.
— Можете ли категорично да заявите, че е американски гражданин?
Тя сви рамене.
— Si, jefe29 — отговорих вместо нея аз, имитирайки ужасно калпаво гласа на Фрито Бандито. — Аз много обичал този страна.
— Щото тая сутрин изплува на плажа край Саут Пойнт като някой от онези кубински бежанци. Канех се да го предам на властите за депортиране.
— Надявах се да ме пратят в Южна Франция — подметнах аз, — макар да съм чувал, че през този сезон и в Коста дел Сол било доста хубаво.
Полицаят поклати глава.
— Той твърдеше, че излязъл да поплува, после се качил при някакви рибари и те го докарали близо до брега. Разправяше, че идва при вас, но няма нито документи, нито пари… пък и вижте го сама.
Стоях сред локва вода. Мъчеше ме главоболие и имах чувство, че лицето ми е подпухнало.
— Ужасно изглежда — съгласи се Криси.
— Една топла вана ще оправи нещата — казах аз.
— Няма ли да ни оставите белезниците, господин полицай — попита Криси.
Ченгето вече вадеше ключа.
— Не става. На общината са.