— Значи искате да ми разкажете за тая касета? — попитах аз.
— Всъщност — каза Гай Бърнхард — сметнахме, че би желал да я чуеш. Как беше онази поговорка, око да види, ръка да пипне.
— Res ipsa loquitur — спомних си аз една от максимите на Чарли Ригс. — Всяко нещо говори само за себе си.
— Че говори, говори — съгласи се Бърнхард. — И още как!
— Обмислих онова, за което говорихме вчера — изрече гласът на Криси.
— Потребността от цели? — попита Шийн. Вече го бях чувал.
— Не. Онова, за което говорихме после.
Кратко мълчание.
— О, това ли?
— Взех решение, което няма да ти хареса — изрече Криси на записа.
— Може би не трябва да ми го казваш.
Този път разговорът звучеше още по-зловещо.
— Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.
— Добре тогава. Но първо нека…
Скърцане на стол и шумолене на хартии. Щрак. Всичко това вече го бях чувал. Но сега следваше нещо ново.
— Изключен ли е? — попита Криси.
— Да — отвърна Шийн.
— Е, както ти казах, обмислих нещата… Купих си пистолет.
— Мислех, че само ще си представяш.
— Не. Това не стига. Трябва да го убия.
— В преносен смисъл? Като част от терапията?
— Стига, Лари Ти нямаше предвид това. Не може да си го мислил.
— Нищо не съм имал предвид. Говорех за някои предполагаеми действия, изцяло с лечебна цел.
— Снощи взех решение. Не можех да спя. От седмици насам не съм спала както трябва. Мъчат ме главоболия и кошмари.
— Това е част от процеса. Болката излиза навън.
— Не, не излиза. Може би след…
— След?
— Ще убия баща си, задето ме изнасили. Ще го убия, задето съсипа моя живот и живота на мама.
— С какво ще помогне това?
— Не знам. Но ще го направя. — Криси и изхлипа, после подсмръкна. — Ти разкри какво ми е сторил онзи негодник. Сега знам защо всичко в живота ми е толкова…
— Ще те хванат.
— Онзи ден гледах по телевизията как една жена застреля мъжа си, след като я беше пребил. Оправдаха я.
— Не знам.
— О, Лари, недей да се оклюмваш — Смях, последвано от тихо ридание. — Забавно, нали. Уж ти ме лекуваш, а сега аз те успокоявам.
— Знаеш, че не мога да поема отговорност за подобна постъпка.
— Не можеш да ме спреш.
— Дори не съм сигурен, че говориш сериозно. Повечето хора така и не осъществяват мечтите си за отмъщение.
— Ти ми помогна много — каза тя. — Просто ще се радвам, когато всичко свърши.
— Кое, терапията ли?
— Не, Лари, когато онзи негодник умре.
Раздаде се звън на лед по стъкло. Гай Бърнхард отпи глътка бърбън и зачака да кажа нещо. Лари Шийн крепеше чашата си с треперещи длани. Бърнхард ме огледа с лукава усмивка.
— Какво мислиш сега за скъпата си клиентка?
Не можех да проговоря. Не можех да мръдна. На плещите ми тежаха стотина бетонни тухли.
Тя ме беше излъгала.
Колко пъти бях засичал в лъжа някоя свидетелка, за да се обърна веднага към заседателите с „Щом ви излъга веднъж, значи пак ще излъже. Как можете вече да й повярвате за каквото и да било?“
За какво друго ме бе излъгала Криси? Дали и шепота в затъмнената спалня не беше част от някакъв сложен кроеж?
След малко казах:
— Ти ще отидеш в затвора, Шийн. Ще ти отнемат лекарските права и отиваш право в затвора.
— За какво? — Шийн се разсмя нервно.
Искаше ми се да му натъпча в гърлото проклетите кубчета лед.
— Подстрекателство към убийство, възпрепятстване на правосъдието и още куп неща. Соколов умее да ги измисля.
— Хайде да обсъдим положението — изрече снизходително Бърнхард. Личеше кой командва парада. — Лари, какво ще речеш?
— Още не съм дал показания, тъй че няма лъжесвидетелство — отговори предпазливо Шийн. — Може да съм те подвел, като не извадих касетата по-рано, но заблуждаването на адвокат едва ли е възпрепятстване на правосъдието.
Бърнхард избухна в смях.
— Прав си, по дяволите! По-скоро помага на правосъдието.
— Колкото до подстрекателството — продължи Шийн, — не съм и сънувал, че пациентката ми ще осъществи фантазиите за убийство на баща си, и в никакъв случай не съм я насърчавал.