— Това щеше да бъде измама — казах аз. — Никога не лъжа съда и на клиентите не позволявам да го правят.
— Колко доблестно — каза Бърнхард. — И си загубил от цялата работа. Без фалшивия договор не е имало какво да правиш в съда.
— Както ще загубиш и този път — намеси се Шийн.
Почвах да се чудя дали Бърнхард не го е наел вместо хор от митична трагедия.
— Накарай я да си признае убийство при смекчаващи обстоятелства — изрече властно Бърнхард. — Двайсет години присъда, след дванайсет ще е на свобода. Естествено, губи своя дял от наследството.
— А ако не се съглася?
— Соколов ще получи касетата — отговори спокойно Бърнхард. — Кристина ще бъде осъдена за предумишлено убийство. Доживотен затвор без право на помилване.
— Нямаш друг избор — обади се Шийн, окуражен от бърбъна. — Пуснат ли веднъж записа пред заседателите, спукана ти е работата. Не бих могъл да помогна, дори и да искам. И Господ не може да ти помогне. Просто няма да имаш какво да правиш в съда, също както в случая с Ръсти.
— Има една малка разлика — казах аз тъй враждебно, че Шийн, без да иска се отдръпна назад на дивана. — Никога не съм обичал Ръсти.
Адвокат и любовник
Докато карах на север към Маями Бийч, по бузата ми плъзна сълза. После още една.
Не се притеснявах. Не се срамувах.
Аз съм едър и груб. Имам два декара гърди и рамене на зидар. Играл съм оная игра с коженото кълбо на най-високо ниво, макар че имах повече желание, отколкото спортна дарба. Когато веднъж ми строшиха с лакът носа, натъпках си памук в ноздрите и пак излязох на терена.
Свикнал съм с телесната болка и я приемам безропотно.
С душевната болка не е така.
Убиха баща ми в пиянска свада, когато бях на десет години. Беше рибар. Още помня неговите силни, груби ръце и мириса на сол и рибени черна по дрехите му. Често се боричкахме в плитчините край Кий Ларго. Той можеше да държи въдица с едната ръка и да ме метне на рамо с другата. Възхищавах се на неговата сила и търсех утеха в прегръдките му. Той не се боеше да прояви чувства и ми е казвал неведнъж, че ме обича. И до днес ужасно ми липсва.
Един ден видях баща си да седи сам на верандата пред нашата вехта къщичка с тенекиен покрив. Слънцето залязваше над залива, спокойните води искряха в оранжево и сребристо. Татко пиеше от бабиното домашно уиски и отначало си помислих, че очите му сълзят от алкохола. Но не беше виновна пиячката. Нещо ставаше с майка ми и макар че остана премълчано, аз го разбрах. След малко вратата се разтвори с трясък й майка ми хукна навън с развяна руса коса и тясна шарена рокля без ръкави. Изглеждаше като мачкана от валяк, както би казала баба. Минута по-късно раздрънкания ни пикап профуча покрай къщата и изчезна по шосе номер едно. Аз се изкатерих в скута на татко, а той ме прегърна, отпусна брада главата ми и го чух как хълца.
Около една година по-късно никакъв пияница заби нож в сърцето на баща ми. Баба нищо не каза, но винаги съм подозирал, че татко е защитавал честта на майка ми, макар тя да не го заслужаваше. Но може би си въобразявам. Може да са спорили за карти, за футбол или кой има право на риболов край Кард Саунд.
Майка ми замина за Оклахома с един непрокопсаник, който беше прекарал зимата в изоставен фургон недалече от нашата къща. Казваше се Конклин и макар че я напусна, без да се ожени за нея, все пак й остави незабравим спомен — дъщеря на име Джанет. Днес мама отдавна е мъртва. Джанет е в някоя клиника за наркомани, синът й Кип живее при мен. Баба също участва във възпитанието му, понеже смята, че щом е успяла да ме отгледа от парче месо, значи може да го повтори.
Опитах се да разкажа на Кип за баба му, тоест моята майка, но макар че се постарах да разкрася образа — „Беше сърдечна блондинка със заразителен смях, която много обичаше да слуша Елвис от автоматичния грамофон в местната кръчма“. Кип незабавно я заклейми:
— Прилича ми на Джесика Ланг в „Синьо небе“.
Разказах му и за баща си. Да знае, че дори силен мъж може да се разплаче.
— Аз никога не плача — каза Кип.
Вярно беше. Веднъж преживял болката да бъде изоставен, днес той живееше зад висока стена и нищо не можеше да го нарани.
— Не ти ли става тъжно понякога? — попитах аз.
— Не. Никога.
— Когато бях на твоята възраст, четох една книга, която ме накара да се разплача — казах му аз.
— Книга ли?