Аз съм съвсем нормално момче. Не си слагам обица или златен ланец. Не нося пейджър или ръчна чантичка. Не членувам в частен клуб или мистичен култ. Не ходя в „La Voile Rouge“34 да пуша скъпи пури, и ако някой дебел брокер с тиранти и френски бутонели ме поръси с пепел, ще му натъпча смрадливата пура в гърлото. Няма по-голям праведник от бившия грешник.
Смятам, че доста добре разбирам от характери и имам приличен опит в човешките отношения, но вечно се изненадвам при подбора на заседатели. Сключил съм постоянен облог със стария пристав Клайд Тигпен — тенджера от неговата мидена чорба срещу един буркан от бабиното блатно зеле — по въпроса кой ще е председател на групата. Аз винаги избирам човека в черен костюм, но Клайд е виждал хиляди дела и не разчита на облеклото. Той надушва авторитетната фигура.
Понякога кандидатите са нервни. Тази сутрин един помоли да го освободим и каза на съдията:
— Жена ми се кани да забременява.
— Според мен сигурно се кани да ражда — обадих се аз.
— Свободен сте — заяви Стангър. — И в двата случая трябва да бъдете там.
Естествено, ние всъщност не подбираме заседателите. Мъчим се да отстраним онези, които не ни харесват. Помня как на едно гражданско дело бях изчерпал лимита си от възражения и не успях да отхвърля един млад мъж с провиснал китайски мустак, който ме гледаше свирепо през цялото време. Изкарваше си хляба с чистене на септични ями и това беше единствената ни обща черта. Погледнех ли го, подпираше си брадичката с длан и ми показваше среден пръст. Цяла седмица щом се озърнех към заседателската ложа, виждах го да си вири пръста, облечен в работна риза с надпис: ПЪЛНЕТЕ СИ ЯМАТА, ПАК ЩЕ ДОЙДЕМ. Когато заседателите се върнаха след обсъждането и той стана да обяви присъдата в качеството на председател, аз почнах трескаво да обмислям как ще обжалвам. Но присъдата бе в наша полза, а когато на излизане от залата стиснах ръка на човека, открих, че пръстът му е парализиран. Строителна злополука, обясни той, като забеляза изненадания ми поглед. Нещата са невинаги такива, каквито изглеждат, обича да казва Чарли Ригс.
Криси седеше до мен кротичка и съвсем безобидна, а аз гледах тълпата от няколко десетки кандидати за съдебни заседатели. Беше обичайната колекция: учители, държавни служители, журналисти, авиомеханици, домакини и пенсионери плюс някой друг студент. Имал съм какви ли не заседатели — бракониер на омари, производител на обици за гърди, жрец от сантерийската секта, който през почивките пееше молитви към Бабаду Ай, и травестит от един клуб на Саут Бийч, тъй че днешната група изглеждаше съвсем нормална.
Заех се да задавам обичайните въпроси, като уверявах кандидатите, че нямах за цел да ги притеснявам. След като установих, че почти всички са били жертви на престъпление, и малцина признаваха да са имали работа с психиатър, аз насочих вниманието си към жестовете или кинезиката, както я нарича доктор Уинър.
Търсех напрегнато сплетени пръсти или скръстени ръце — знак, че отказват да ме допуснат до себе си. Дебнех за кръстосани глезени или ръце, здраво стиснали стола. Същевременно мислено внимавах за собствените си жестове. „Дръж дланите дружелюбно разтворени — вечно напомняше доктор Уинър. — Много си висок, затова не пристъпвай до ложата. Вертикалната ти сила ще стресне заседателите. И не слагай ръце на кръста си. Завладяването на хоризонтално пространство е прекалено авторитарно.“
Е, много благодаря. Преди да наема доктор Уинър с неговата конска опашка и очила с цветни стъкла, бях доволен само да проверя дали панталонът ми не е разкопчан.
И тъй, правех се на дружелюбен дангалак, без да приближавам прекалено и без да заемам хоризонтално пространство, усмихвах, се и изобщо се правех на маймуна, опитвайки да намеря шестима честни и милосърдни заседатели, които да ме изслушат с внимание, макар че нямах кой знае какво за казване. Марвин Печения седеше безметежно на първия ред и се мръщеше всеки път, когато навеждах глава да поговоря с наемния си експерт. Докато аз разпитвах кандидатите, доктор Уинър понякога драсваше нещо в бележника си, но през повечето време прелистваше най-новия каталог за яхти. Дванайсетметровата му яхта беше закотвена в Динър Кий и донякъде приличаше на мен — масивна и бавна, но стабилна в бурно море. Отвътре беше облицована с ламперия от тиково дърво и силно впечатляваше женската компания на Уинър, съставена предимно от млади руси любителки на соления вятър и коктейл „Маргарита“ с повечко текила.